— Още тази нощ тръгваме на юг! Нийл от Ълстър ще се насочи на север, Ард-Рий ще тръгне към вътрешността, а Вълкът ще следва брега на юг. Ще се присъединим към бандите, които нападат селата, и ще бъдем винаги на крачка по-напред от Олаф. Ще издебнем удобния случай, ще го примамим в засада и ще го пратим на вечна почивка във Валхала — и това пред портите на града, който ни отне.
Датчаните избухнаха в ликуващи викове и Фригид се ухили. Не го беше грижа, че повечето от тях щяха да загинат. Той беше обладан от омразата си към Вълка, към младия, силен, могъщ и красив викингски воин.
Олаф трябваше да умре. Веднъж вече се бе отървал на косъм и бе загубил скъпата си Гренилда. После обаче се беше оженил за дъщерята на Ард-Рий. Дали пък тя не беше слабото му място? Фригид реши да помисли по-сериозно върху това.
— Прах си и на прах ще станеш… Свещениците продължаваха да произнасят монотонните си молитви, докато пръстта се сипеше върху копринения покров на Лейт. Ейд Финлейт никога не беше изглеждал толкова стар и немощен, колкото в мига, когато се отвърна от парчето земя, заплатено с кръвта на сина му.
Олаф отиде при стария си враг и нов приятел.
— Моите хора искат да почетат твоя син и краля на Конаут, и да възнаградят големите герои, които според нашата вяра скоро ще украсят празничната трапеза във Валхала.
Старият крал се усмихна меко.
— Благодаря ти, Вълко, и се радвам, че воините, които се биха редом с Лейт и Фенен, им оказват тази последна чест. Каква разлика има на небето ли ще идат душите им или във вашата Валхала? Думите означават едно и също нещо, приятелю. Моля те, кажи на хората си, че имат моята благословия и могат да се молят така, както им е угодно.
Олаф кимна безмълвно, отстъпи назад и разбра по-ясно от всякога какво го привлича толкова много у стария Ейд Финлейт. Ирландските свещеници мърмореха недоволно, ала норвежците не се смущаваха от неодобрението им. Тяхно задължение беше да осигурят на двамата големи воини безопасно пътуване към Валхала.
Лейт и Фенен бяха погребани с мечовете си, с храна за пътя към другия свят, с чинии, чаши и ножове. А за да могат да се придвижват по-бързо, погребаха с тях и конете им със седлата и сбруята. Ирландските свещеници обаче не допуснаха принцът на Тара и младият крал да бъдат изгорени на клада.
Ейд взе синовете си и се оттегли в палатката си. Беше дошло времето да се отдадат на скръбта си, сами, без задръжки. Олаф уважаваше обичаите им. Самият той не можа да затвори очи и излезе в нощта. Копнежът му по дома, по жената, която го беше омаяла и постепенно изместваше Гренилда от сърцето му, ставаше все по-настойчив.
Днес беше постигнал нова победа над датчаните. Фригид успя да му избяга, но беше прогонен от Дъблин и Ълстър, смъртта на Гренилда беше макар и отчасти отмъстена. Ала този успех не дари норвежкия вълк с мечтания вътрешен мир.
Вратата към миналото можеше да бъде затворена. Време беше да погледне в бъдещето. Дали щеше да го изживее заедно с Иърин? Раздялата им траеше вече три дълги луни. Преди това не бяха имали поне малка възможност да се опознаят отблизо. След завръщането му щяха да започнат отначало, Олаф се закле тържествено в това. Стига толкова битки. Време беше да започне да доставя радост на жена си, да я направи част от живота си и да участва в нейния. Защото имаше нужда от нея. Защото я… Той затвори очи, после отново погледна към звездите.
Да, може би наистина я обичаше. Може би Гренилда не беше изчерпила способността му да обича.
Той пое дълбоко въздух и гневно разтърси глава. Иззад дърветата изникна бледата сянка на Мергуин.
— Умеете да плашите хората, друиде.
Мергуин с достойнство приглади дългите, широки ръкави на робата си.
— А аз съм сигурен, че вие винаги запазвате самообладание, млади господарю, все едно колко внезапно се появявам.
Олаф се усмихна, но си припомни какво се беше случило през деня и лицето му отново помръкна.
— Много съм ви задължен, приятелю. Вие спасихте живота ми.
— Спестете си благодарността, викинге. Не съм ви спасил живота, просто изпълних волята на съдбата. И без мен щяхте да победите Фригид. — Мергуин понижи глас. — За съжаление на младия Лейт беше съдено да умре. Както и на Фенен.
Вълкът изръмжа в знак на несъгласие.
— Човешките същества сами определят съдбата си, друиде.
Мергуин го погледна пронизващо, после сви рамене.
— Както желаете, норвежецо…
Вълкът неволно се усмихна.
— Харесвате ми, Мергуин. Ала съм сигурен, че всеки от нас върви по свой път. Не ви преча да вярвате в съдбата, аз обаче ще изкова своята сам. — Друидът отговори безмълвно на погледа му и Олаф попита нетърпеливо: — Какво сте дошли да ми предречете този път? Битката свърши, утре тръгваме за дома. Победеният враг успя да избяга. Можете ли да го отречете?