— Не. Само че…
— Какво има, друиде?
— Нищо, нищо. Лека нощ, кралю на Дъблин. — Мергуин се отдалечи с леки стъпки, мърморейки нещо неразбрано под носа си.
Олаф остана още малко под звездите, вдъхна чистия аромат на земята и топлото лято, който подслаждаше победата му — и мисълта за бъдещето.
Утре шуреят му Нийл щеше да потегли към Ълстър, а той и Ейд щяха да тръгнат на юг. Олаф се върна в палатката си и само след минути вече спеше.
Мергуин прекара безсънна нощ. Мяташе се неспокойно на постелята си, защото знаеше, че черните сенки все още танцуват около луната.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Много често през дългите дни след раздялата с Олаф Иърин не можеше да повярва, че наистина се е омъжила за него. Имаше чувството, че случилото се между тях е било само сън. Винаги, когато я обземаха подобни съмнения, оседлаваше кобилата си и препускаше към скалите, заставаше високо над морето и се опитваше да си припомни усмивката на мъжа си, синия огън на страстта в погледа му, часовете в пещерата, където й бе разказал старите северни предания. Много й се искаше да повярва, че поне тогава е изпитвал нещо към нея.
Все по-често и по-често пред очите й заставаше суровата действителност. Олаф виждаше в нея само своята собственост, която беше длъжен да пази и защитава. Както беше обещал на баща й, той винаги щеше да задължава хората си да се отнасят към нея с нужното уважение. Но някой ден тя щеше да прекрачи границите и тогава — докъде ли щеше да стигне той в гнева си, за да я накаже?
В деня след потеглянето на войската Биди се бе върнала в манастира си и Иърин усещаше болезнено липсата й. Отначало я беше страх, че ще се чувства самотна в чуждия град, но Мойра през цялото време беше около нея.
Въпреки отсъствието на воините, вечерята се сервираше както винаги в голямата зала. Жените и останалите на стража норвежци се хранеха заедно. Зигурт се грижеше за спокойствието и реда в града с голяма съобразителност.
Месец след като Олаф бе заминал с хората си, Иърин направи откритие, което в началото я потресе, толкова невероятно й се стори. После не знаеше дали да се радва или да се плаши. Тя очакваше дете и увереността й нарастваше с всеки изминал ден. Сутрин й се гадеше, вечер се чувстваше напълно изтощена.
Тя щеше да роди детето на един викинг. За нейна изненада обаче това обстоятелство не я тревожеше ни най-малко. Детето беше на Олаф и щеше да израсне силно и красиво като баща си.
Дали мъжът й щеше да се зарадва? Нима всички мъже не мечтаеха за синове? Или той беше погребал това желание след смъртта на Гренилда?
Една сутрин Иърин отново отиде на скалите. Позволяваха й да се движи свободно, но Зигурт винаги я следваше на известно разстояние. Беше много учудена, когато видя застаналата на самия ръб жена, точно на мястото, където я бе заварил Олаф в онзи паметен ден.
Когато наближи, Иърин позна Магийн. Без да си остави време за размисъл, тя заби шпори в хълбоците на кобилата и препусна към неподвижната фигура, която изобщо не се обърна, макар че не можеше да не е чула конския тропот. Не се помръдна и когато Иърин скочи на земята и се затича към нея. Очевидно Магийн не забелязваше присъствието на съперницата си. Тя се взираше втренчено в осеяния със скали бряг.
— Магийн? — проговори колебливо Иърин.
Бледата жена не промълви нито дума, само направи крачка към ръба на скалата. Без да осъзнава какво прави, Иърин я сграбчи за ръкава, хвърли я на земята и двете се претърколиха по-далеч от зейналата пропаст. Едва сега Магийн се събуди от безумния си унес и объркано примигна.
Без да пуска китката й, Иърин се надигна. В очите на съперницата й нямаше благодарност.
— Защо ме задържахте?
— Наистина ли искахте да се самоубиете? — Иърин я огледа по-внимателно и забеляза, че гъстата й коса е загубила някогашния си блясък. Закръгленото някога тяло беше измършавяло до неузнаваемост. Очите, толкова весели преди, сега бяха празни и безжизнени.
— Така щеше да бъде най-добре — отговори тихо Магийн. — Вие ме победихте, нали, Иърин от Тара? Вие притежавате злато и скъпоценности, ваша е и короната. Една ваша дума беше достатъчна, за да ми отнемат всичко. Даже блудниците, просяците и крадците се отвръщат от мен.
— Какво говорите?
Преди Магийн да е успяла да отговори, вечно бдителният Зигурт пристигна в галоп.
— Иърин, стойте по-далеч от ръба на скалата! — Той скочи от коня и пристъпи към тях с гневен поглед. — Оставете аз да се оправя с тази жена. Само си представете, че бяхте паднала в пропастта! Какво щеше да каже Олаф?