Щом стигна подножието на скалата, Иърин се втурна в същата посока, стиснала здраво меча си. В този миг на пътя й се изпречи огромен воин.
Толкова отдавна не се беше упражнявала в бой с меч — твърде отдавна, призна със закъсняло разкаяние тя. Все пак успя да отблъсне първото нападение, отстъпи няколко крачки назад, стрелна се като светкавица към близкия храст и оръжието на мъжа се заби в скалата зад гърба й. Трябваше да се възползва от този миг, за да избяга. Тогава обаче пред нея се изстъпи втори враг и от ужас дъхът й спря. Та това беше мъжът й!
Студените сини очи на норвежкия вълк смразиха душата й. Едва сега осъзна злокобната си грешка. Тя беше довела в лагера не ирландци, а коварни предатели. Те предаваха собствената си страна, като се отказваха от съюза, сключен от баща й. Тя беше застанала срещу собствения си мъж.
Олаф вдигна заплашително меча, украсен с емблемата на Вълка.
— Биете се учудващо добре, уважаема, но и противникът ви беше безобиден. Сега ще се изправите срещу моето оръжие.
Иърин нямаше време да размишлява над глупавата си, непростима грешка, защото се видя принудена да защитава живота си. Сблъсъкът на двете острия беше оглушителен. Олаф беше гъвкав и бърз като котка. Нима можеше да се справи с опитен боец като нето… Доколкото можа да види с ъгълчетата на очите си, бяха заобиколени от множество викинги. Някой пристъпи напред, но Олаф изкрещя, че сам ще се справи и никой нямал право да му се бърка.
Иърин парираше отчаяно силните му удари. Единствената й мисъл беше да удължи живота си с още няколко мига. Не можа да устои на стремителното нападение и падна на колене, но продължи да се брани със стиснати зъби. Едва когато Олаф изби меча от ръката й, се примири е поражението. Просната на земята, усещайки острието на меча в гърлото си, тя затвори очи и разбра, че животът й свършва. Можеше само да погледне за последен път към слънцето, да вдъхне още веднъж соления морски въздух.
— Велики боже, не! — изкрещя някой. Грегъри! Бързи стъпки разлюляха земята. — Не! Не бива да…
— Успокой се и се върни в лагера — заповяда с безизразния си глас Олаф. — Нямам намерение да я убия. Махнете се! Всички!
— Но… — Грегъри, милият Грегъри, който се боеше, че Олаф ще убие собствената си жена, Грегъри, който искаше да я защити, да я предпази…
— Върви! — изкрещя ядосано Вълкът. — Нали ти казах, че ще я оставя жива! Махнете се оттук!
Иърин бавно отвори очи. Викингите се бяха подчинили на заповедта, само Грегъри не помръдваше от мястото си. Лицето му беше разкривено от отчаяние. Гордо изправен, златният великан стоеше пред нея с меч в ръка, опрян в гърлото й.
— Олаф… — прошепна умолително Грегъри.
— Никога няма да убия собствената си жена! — изсъска с гневно презрение викингът и Иърин се скова от ужас.
— Ти… ти си знаел! — заекна братовчед й.
Върхът на меча се отдалечи от шията й.
— Кажи ми, Грегъри, щом непременно държиш да останеш тук — започна със студено равнодушие Олаф, — как постъпват ирландците с предателите? Даже Ейд би отговорил, че смъртта е заслужена наказание. Стани, Иърин!
Тя не можа да се помръдне и Олаф се наведе — но не, за да й помогне да се изправи, а за да издърпа златния шлем от главата й. При това откъсна цяло снопче коси. В очите й запариха сълзи, но заедно с тях се върна и волята й да оцелее на всяка цена. Тя събра остатъците от достойнството си, надигна се и направи отчаян опит да обясни:
— Не съм искала да се бия с теб. Исках да поведа ирландците срещу отцепниците, които те дебнат…
— Млъкни! — Олаф безмилостно я сграбчи за косата. — Ето, приятелю Грегъри, това е най-опасният неприятел на мъжа. Жената. Колко е красива братовчедка ти, нали? Очите й биха могли да разтопят и арктическите ледове, черните й къдрици блещукат като най-тънка коприна, бузите й са мраморни, а с тялото й могат да се мерят само богините. Когато се усмихва, устните й приличат на нежни розови листенца, но дълбоко в душата си тя вече кове план за убийството на мъжа си. Само по някаква случайност успях да я заловя на местопрестъплението. И какво? Разбира се, започва да твърди, че е невинна, и очаква да й повярваме — ние, бедните глупаци, заслепени от прелестите й…
— Олаф! — изкрещя извън себе си Иърин. — Никога не бих тръгнала срещу теб!
Мъжът дръпна косата й и главата й се изви назад. Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Веднъж ти обещах, че ако се провиниш още веднъж, ще те накажа жестоко. А аз винаги държа на думата си. — Олаф изсвири силно и само след миг иззад скалите изникнаха двама едри норвежци. Единият водеше за юздата черния жребец на господаря си. Олаф вдигна ръка, за да им забрани да дойдат по-близо и да видят кралицата. Последната част от пътя жребецът измина сам. С натежало сърце Иърин проследи към мъжът й посегна към чифт белезници, закрепени със синджир за седлото. Едва сега разбра намерението му. Той щеше да я поведе със себе си — както беше постъпила тя при първата им среща — с единствената разлика, че тя не притежаваше неговата издръжливост.