Брис сведе отчаяно глава.
— Иърин ми е сестра, Грегъри. Как бих могъл…
— Трябва да я пуснеш да си отиде. Трябва да вярваш в мъжа, който е наш съюзник. Странен човек е този викинг, но ни е близък като брат. Има неограничена власт, но не е безмилостен. Иърин ще си помогне по-добре, отколкото бихме могли да й помогнем ние. Нека ги оставим сами.
Олаф стискаше здраво юздите на жребеца. Ако ги беше отпуснал, Иърин отдавна щеше да рухне. Въпреки това, когато стигнаха пътя и той спря, тя едва дишаше.
— Не ми ли причини достатъчно зло? — изохка безсилно тя. — Толкова ли не виждаш как ме мъчи собствената ми съвест? Защо не помислиш малко? Никога няма да ти простя…
— Ти ли да ми простиш? — прекъсна я с леден глас мъжът. — Как се осмеляваш да ми говориш така? — Той се обърна и рязко дръпна юздите. Железните пръстени се впиха болезнено в китките на Иърин. Винаги когато стъпалата й докосваха земята, имаше чувството, че в петите й се забиват остри мечове. Скоро светът се завъртя около нея. В ушите й трещяха гръмотевици. Полагаше огромни усилия, за да не падне. Олаф спря в сянката на един прастар дъб. Иърин се удари в хълбока на коня и се свлече на земята.. Мина доста време, преди да успее да си поеме дъх.
— Олаф! — проплака умолително тя. — Мислиш ли, че бих се опълчила срещу баща си?
— Той не е с мен. Разделихме се на северния бряг. Сигурен съм, че го знаеш, след като беше толкова добре осведомена за местонахождението на лагера ми.
— Не…
— Стани.
— Не мога… — Когато Олаф грубо дръпна синджира, Иърин изпищя и с мъка се надигна — тъкмо навреме, защото копитата на бойния кон отново се устремиха напред. — Презирам те! — изхърка тя. — По-добре ме убий, вместо да…
Олаф дръпна юздите и отново се обърна към нея.
— Няма да те убия. Както сама подчерта, ти си моя жена. Нито ще те убия, нито ще те нараня, защото не обичам да гледам белези.
По гърба й пробягаха студени тръпки.
— Не… — прошепна безсилно тя. Как мразеше студенината в сините му очи. Дали наистина имаше намерение да спи с нея, докато това ужасно недоразумение ги разединяваше? Не, по-добре да падне и да си строши костите под копитата на коня…
— Решението не е твое, Иърин.
Тя простена измъчено, когато жребецът продължи пътя си и железните окови отново се врязаха в кожата й. Няма да издържа дълго, каза си тя и се препъна. Не мога да тичам така… Пред очите й причерня. Не й достигаше въздух. Всички мускули на тялото й бяха пренапрегнати. И тогава рухна.
Конят я влачи само в продължение на три стъпки, после Олаф скочи от седлото и тя усети острието на меча в гърлото си.
— Стани!
Неспособна да отвори изсъхналите си устни и да произнесе дори една дума, Иърин поклати глава.
— Ще станеш — настави тихо Олаф. — И ще усетиш на собствения си гръб болката, която причини на толкова хора.
Думите му идваха някъде много отдалеч. Защо не й беше дал възможност да обясни? Вече не беше в състояние да каже нищо. Не можеше дори да отвори очи, камо ли да се съпротивлява срещу мрака, който я обгръщаше.
— Веднага стани, Иърин! Знам, че можеш. Винаги си била гъвкава като котка…
Иърин, която потъваше в черен мрак, усети, че върхът на меча се отмести от гърлото й. Земята под нея се разтрепери и тя разбра, че към тях препуска кон.
— Какво правите тук, друиде? — прозвуча гневният глас на Олаф.
— Дойдох да ви спра, господарю на вълците! — извика Мергуин и скочи от седлото. Злото, започнало със сенките върху луната, добиваше очертания.
— Ще накажа предателката, която причини смъртта на толкова хора! Загинаха и норвежци, и ирландци!
— Веднага спрете! — Мергуин се втурна към краля, който бързо прикри страданието в очите си зад ледена студенина.
— Тя застана срещу нас и аз ще й отмъстя. — През всичките тези нощи, когато я беше сънувал, тя беше замисляла убийството му.
— Лъжете се.
— В лагера ни лежат дванадесет мъртъвци, които за съжаление не могат да ти кажат, че не съм се излъгал.
— Ако продължаваш така, ще я убиеш.
— Не, друиде, не искам смъртта й…
Олаф простена, защото от гърлото на Иърин се изтръгна дрезгав стон. Двамата мъже се обърнаха към нея и внезапно жрецът забарабани с юмруци по коравите гърди на Вълка.