— Трябва да ми разрешите да се погрижа за нея! Тя чака дете!
Олаф вдигна смаяно вежди, изгледа недоверчиво стареца и след малко — за първи път от много години насам — в погледа му пролича несигурност.
— Откъде знаете? Повярвах ви, когато ми предсказахте успеха срещу датчаните, но защо тогава не предвидихте тази злокобна сутрин и не ни спестихте днешните горчивини?
— Аз не съм всемогъщ. Прозирам само онова, което ми съобщават висшите сили. Но ви казвам още веднъж, кралю на глупаците, ще убиете собствения си наследник!
Иърин не разбра почти нищо от тази размяна на думи. Светът се въртеше около нея с дива скорост. Внезапно усети как две силни ръце я вдигнаха от земята и понечи да се възпротиви, но не успя дори да вдигне ръка. Миглите й потръпнаха и тя успя да види двете сини очи, които все още я осъждаха.
Силните ръце я носеха с лекота. Тя витаеше между слабите проблясъци на съзнание и черния мрак и копнееше да се потопи по-дълбоко в нощта, за да прогони болката от тялото си и да забрави жестоката действителност.
Не й бе съдено да си почине. Олаф я положи под сянката на един дъб и пръстите му се впиха болезнено в рамото й.
— Вярно ли е?
Кое да бъде вярно? Тя не разбираше какво й се говори. Лицето му се размазваше пред очите й. Ръцете му я разтърсиха грубо.
— Бременна ли си?
Иърин стреснато отвори очи. Откъде знаеше?
— Вярно ли е?
Тя не можеше да говори, затова само кимна. Очите й се затвориха, светът отново потъна в мрак.
Олаф я пусна и някой друг я докосна със старите си, кокалести, меки пръсти. Тя усети, че поднасят чаша до устните й, вкуси сладка, успокояваща напитка.
Иърин отвори очи и се усмихна.
— Мергуин — пошушна тя. Друидът отговори загрижено на погледа й. Някъде много отдалеч долетя отново гласът на мъжа й.
— Благодари на бога, че носиш под сърцето си сина ми. Още пет месеца ще те щадя. После обаче ще те насиня от бой, докато започнеш да пищиш за милост. Как си посмяла да изложиш на опасност живот, който принадлежи на мен! Толкова безумна ли е жаждата ти за отмъщение!
Господи, само да можеше да го удари, да изкрещи в лицето му истината, да му издере очите! Но нямаше сили за нищо. Напитката на Мергуин я упои и тя се остави на мрака, който бавно се спускаше над нея.
Останаха му само десет мъже. Повечето от наемниците бяха загинали. Въпреки това Фригид Кривокракият празнуваше злокобен триумф.
Съюзените ирландски и норвежки войски на Олаф Белия напускаха малкия залив. Най-после датчанинът можа да излезе от пещерата, в която се беше скрил като прилеп. Погледът му издаваше злобно задоволство.
Без да е имал това намерение, той бе постигнал много повече от скъсването на норвежко-ирландския съюз. Смехът му огласи скалите и се примеси със заглъхващия в далечината конски тропот. Днес той бе успял да разруши брака на ирландската принцеса и норвежкия вълк. Почитаната като богиня Златна жена-воин не беше никоя друга освен съпругата на Вълка, дъщерята на Ард-Рий.
Фригид седна на един камък и се замисли. Да, днес той беше забил отровна стрела в гърдите на Вълка. Всеки викинг на негово място би убил веднага предателя, все едно мъж ли беше или жена, чужденец, брат или собствената съпруга. Ала Вълкът се беше отнесъл с принцесата учудващо меко. Дали пък не я обичаше повече, отколкото признаваше? Още в прастари времена боговете бяха предопределили, че мъжете, дори най-силните, ще имат своя слабост, Фригид повярва, че е открил уязвимото място на своя враг. Сега можеше да си даде време, да се върне в родината, да събере нови войски, да наблюдава отдалеч събитията — и да кове коварни планове.
Датчанинът знаеше, че никога няма да достигне могъществото на Олаф Белия. Въпреки това гореше от желание да се разправи със стария си враг. За тази цел щеше да се възползва още веднъж от ирландската кралица — и този път успехът беше сигурен.
О, да, болезненият вик на Вълка щеше отново да огласи крайбрежните скали.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
По-късно Иърин не можеше да си спомни как е минало пътуването към дома. Неясни образи се плъзгаха покрай съзнанието й — цветът на небето, заслепяващото слънце, когато отваряше очи и отново ги затваряше, за да потърси утеха в мрака. Упоили са ме, повтаряше си уморено тя. Пак Мергуин с неговата смеска от билки, която освобождаваше тялото и духа от всички несгоди…
По някое време тя се събуди в собственото си легло. Усети меката възглавница, ухаещите чисти чаршафи, кожените завивки, а когато вдигна поглед, видя богато надиплените копринени завеси на балдахина. Най-после си беше у дома…
Не, глупаво беше да помисли това! Този дом беше на Вълка, на нашественика, на дъблинския крал. Просто той беше отсъствал толкова дълго, че тя беше почнала да смята тази къща за своя. Колко нощи бе лежала сама в широкото легло, припомняйки си любовта на Олаф, сладката буря на страстта…