Божичко, защо направи тази огромна грешка да напусне сигурността на своя дом? Защо обърка ирландците с отцепниците? Защо не разбра, че те я очакваха? Но защо? Нещо се беше объркало — нещо, за което тя не носеше вина. Въпреки това Олаф никога нямаше да й повярва, защото фактът, че беше вдигнала оръжие срещу него, не можеше да бъде отречен. Но аз не знаех, изплака отчаяно тя. Никога не бих застанала съзнателно срещу него.
В този момент тя усети колко много го обича и това прозрение я изпълни с горчивина и болка. Без любов човек беше силен, кален срещу физическите мъки, защото те не достигаха до душата. Ала който обичаше, ставаше уязвим. От думите на Олаф я беше заболяло много повече, отколкото ако я беше наранил с меча си.
Внезапно Иърин усети присъствието му в спалнята. Никога вече няма да го моля да ме изслуша, закле се тържествено тя. Не бива да узнае каква власт има над мен, иначе съм изгубена… Тя обърна бавно глава настрана и срещна погледа му. Той стоеше пред прозореца, който гледаше към двора, с великолепна дреха в червено и златно и дълга наметка със златна закопчалка.
Иърин се опита да седне в леглото и забеляза, че е облечена в бяла нощница от най-фин лен. Тя потрепери и посегна към гърлото си. Спокойното, хладно изражение на Олаф я уплаши. Вече знаеше, че гневът му не е толкова опасен, колкото леденото равнодушие.
— Най-после се събуди — проговори тихо мъжът. — Изглеждаш свежа и бодра. — Той обърна гръб на прозореца, скръсти ръце пред гърдите си и опря крак на един стол. — Дойде времето да си поговорим.
— Тъй като и без това не желаеш да ме слушаш, нямам какво да ти кажа.
— Опитай се да измислиш нещо.
Иърин положи отчаяни усилия да успокои лудото биене на сърцето си.
— Исках да ти обясня как стана всичко. Ала ти предпочете да ме накажеш, без да знаеш истината, без да се съобразиш с повелите на справедливостта. Ти ме осъди и аз никога няма да забравя… — Как ме окова в белезници и ме повлече след коня си, добави наум тя — също както постъпих аз с теб при Карлингфорд Лох.
— Как жестоко се отнесох с теб, така ли? Много внимавах да не те нараня сериозно, да не оставя белези по тялото ти. Не направих нищо друго, освен да ти дам добър урок.
— Нямаше право…
— Напротив, имах — прекъсна я рязко той. — Получих достатъчно права, когато се ожених за теб.
Горчивината й се превърна в гняв. Само да можеше да го разтърси, със силен удар да прогони студеното презрение от очите му!
— Ти си глупак — изфуча тя. — Славиш се с мъдрост и милостиво сърце, но изобщо не си даваш труд да достигнеш до истината. Защо не повикаш на помощ прехваления си разум! Ако наистина бях решила да те убия, щях да го направя, без да излагам на опасност братята си, баща си и братовчед си.
— Много добре знаеше, че Ейд вече не е с нас.
— Знам го сега. Ти ми го каза.
— Наистина ли се опитваш да ме убедиш, че си тръгнала да търсиш ирландците от Мийт и случайно си попаднала на отцепниците?
— Точно така. Смятах, че всички тези банди се състоят от датчани или норвежци, но срещнах ирландци.
— Сега най-после каза нещо, което звучи достоверно. За теб е естествено, че отцепниците са по-скоро викинги, отколкото норвежци. Но по скалите и на брега оставиха кожата си много повече датчани и норвежци, отколкото ирландци!
Иърин спря да диша.
— Невъзможно! — прошепна задавено тя.
— Напротив.
— Но… Те ме поздравиха на ирландски, носеха кожени престилчици, говореха за Мийт, а кралят на Мийт е съюзник на баща ми…
— Обиждаш ума ми, като искаш да ти повярвам — прекъсна я презрително Олаф. — Много добре знам, че си хитра като лисица. — Той прекоси стаята и застана пред леглото. — Вярно е, че в бандата имаше и няколко ирландци. Близо до ума е да се предположи, че ти е било все едно от каква народност са мъжете, които си използвала, за да ме убиеш.
— Лъжеш се! — изплака отчаяно Иърин.
— А ти какво би помислила, ако беше на мое място?
Устните й затрепериха и тя примигна, за да се пребори със сълзите си.
— Защо не ми вярваш, Олаф?
— Няма да ти повярвам дори ако те видя окована във вериги. Твърде често си заплашвала гърба ми.
Сякаш за да се защити от него, Иърин притисна копринената възглавница до гърдите си.
— Ти изобщо не ме слушаш. Добре тогава, мисли, каквото искаш, само ме остави на мира!
— О, не, разговорът ни още не е свършил — отговори Олаф и изтръгна възглавницата от ръцете й. — Разкажи ми още малко от историята си. Признавам, че почваш да ме развеселяваш. Откъде знаеше за отцепниците, след като изобщо не си разговаряла с тях?