Иърин сведе глава, за да прикрие бушуващата в сърцето й ярост. Олаф винаги беше посрещал по най-добрия начин нейните роднини, беше подкрепил най-стария й брат в борбата му с датчаните, беше отмъстил за загиналия Лейт. Ала Ерик, който беше дошъл в дома й, отново й напомни какво беше загубила. Това беше нейната страна, страната на Лейт. А мъжът й също беше един от нежеланите натрапници, какъвто беше и увитият в кожи викинг, брат му Ерик.
Когато вдигна поглед, тя срещна замислените очи на Ерик.
— Ще ти бъда много благодарен, ако се погрижиш за потребностите ми, скъпа снахо.
Мекият му глас я изненада. Дали най-сетне беше усетил напрежението между ирландската кралица и норвежкия крал?
— С удоволствие ще го сторя — отвърна с достойнство тя и закрачи към изхода. На вратата към кухнята се обърна още веднъж. — Радвам се, че мога да те нарека свой роднина, Ерик.
Иърин не се върна вече в голямата зала, която скоро се напълни с норвежки герои. Сигурно се хвалеха един през друг със завоеванията си, а тя не беше в състояние да слуша истории за война и кръв. Прекара сутринта с Мойра, надявайки се, че ще почерпи утеха от присъствието й, но много скоро се почувства още по-зле. Мойра говореше с радост за бъдещето, за общото детство на бебетата им. А в този ден Иърин сериозно се съмняваше, че Олаф ще й позволи да види как расте детето им.
Дойде следобедът и вътрешното й неспокойствие нарасна. Тя се бе покорила на заповедта на Олаф и не бе напускала къщата от деня на връщането им. Днес обаче усети, че не я е грижа за заповедта му и потребността й да излезе поне за малко извън норвежките крепостни стени надви всички съмнения. Във всеобщото вълнение, което цареше в палата след пристигането на гостите, Иърин се надяваше отсъствието й да мине незабелязано. Трябваше да отиде на скалите, трябваше да освежи измъчената си душа с глътка студен морски въздух.
Тя се понесе в галоп и се наслади на почти забравеното усещане за свобода. Беше толкова хубаво да чувства под себе си силния кон, да направлява умело движенията му. Ала от скалата се виждаха като на длан големите драконови кораби, хвърлили котва в залива. Те не представляваха заплаха за родината й, но сякаш олицетворяваха пропастта между нея и Олаф — пропаст, очертана от обществени и културни различия и още повече от липса на доверие. Въпреки това между тях бяха възникнали дълбоки чувства, макар и за кратко време. Иърин си припомни с копнеж деня, когато се бяха любили в пещерата, толкова близо до любимите й скали.
Заслушана в шума на прибоя, Иърин чу конския тропот едва когато той прокънтя точно зад гърба й. Обърна се уплашено, решила, че Олаф е забелязал изчезването й. Ала в същия миг въздъхна облекчено. Ездачите бяха Брис и Грегъри.
— Иърин! — провикна се укорително братовчед й. — Скъпа моя, никога не бих помислил, че си толкова глупава!
— И ти ли си решил да се караш с мен…
— Държиш се наистина глупаво, Иърин — прекъсна я Брис и доста по-меко прибави: — Олаф ни каза, че ти е заповядал да не напускаш къщата. Това е меко наказание за един викинг, да не говорим за мъж, чиято жена е вдигнала меч срещу него.
— Брис, аз не исках да стане така! Измамиха ме, не разбираш ли! Но щом и собственият ми брат не ми вярва…
— Това сега няма значение! — извика Грегъри. — Трябва веднага да се връщаме, Иърин. Пристигнал е пратеник от Тара и мъжът ти те търси.
Иърин прехапа устни, за да не заплаче.
— Знае ли Олаф, че съм излязла извън града?
— Нямам представа. Във всеки случай трябва да побързаме. Залата е препълнена и се надявам да не е забелязал отсъствието ти. Не бива да губим време. — Той обърна коня си, Иърин и Брис препуснаха след него. Едва пред градските стени намалиха скоростта си.
Когато слязоха от конете, Брис се обърна към сестра си:
— Мини през кухнята, Иърин, все едно, че си била заета с вечерята. Грегъри и аз ще се погрижим за кобилата ти.
Сестра му кимна и преглътна с мъка.
— Повярвай, Брис, аз съм невинна.
— Ние сме от семейство Мак Ейд. Щом твърдиш, че съвестта ти е чиста, аз ти вярвам.
Тя му се усмихна с благодарност, после хукна към задния вход и влезе в кухнята, където цареше ужасна бъркотия. Поговори малко с Фрейда и няколко помощнички и бързо отиде в залата, надявайки се никой да не забележи страха й. За нейно облекчение първият, който я забеляза, беше не Олаф, а брат му.
— Иърин! — засмя се широко Ерик. — Каква радост за очите ми!
Нервността й отслабна и тя отговори на усмивката му. Този мъж й предлагаше с открито сърце приятелството си, уважаваше я като съпруга на брат си, едновременно с това възхищението му ласкаеше самочувствието й.