Олаф заговори тихо и отмерено.
— Ти си щастлива жена, скъпа съпруго. По всичко личи, че си направила силно впечатление на милия ми брат и си успяла да завладееш сърцето му.
Без да се обърне, Иърин сви рамене.
— Намирам, че Ерик е много учтив и любезен.
— Странно, след като има брат като мен…
Тя не отговори на забележката му.
— Ако ми беше съобщил навреме за пристигането му, щях да се приготвя, както подобава, и да го посрещна с необходимото внимание. Та аз дори не знаех за съществуването му.
— Можеше да си помислиш, че имам семейство.
— Ти никога не си го споменавал.
— А ти никога не си попитала.
В стаята се възцари потискащо мълчание. Студената нощ напълно отговаряше на чувствата им. Въпреки това Иърин знаеше, че й стига само да го погледне, за да пламне в сърцето й дивият огън на страстта. Тя не искаше да се обърне, не искаше да срещне погледа му, не искаше да се лиши от последните остатъци от достойнството си. Не можеше да му разкрие онова, което така отчаяно криеше в душата си.
— Затвори прозореца! — заповяда Олаф. — Да не искаш да настинеш и да застрашиш здравето на детето ми?
Иърин се подчини, затвори капаците, но продължи да гледа навън. Този път тишината трая толкова дълго, че й се дощя да затропа с юмруци по каменната стена и да изкрещи като обвиняващите духове на мъртвите, които бродеха из горите. Най-после Олаф прекъсна мълчанието:
— Обърни се.
Тя изпълни желанието му, впи нокти в ръцете си и сведе глава.
— Защо не смееш да ме погледнеш, Иърин?
— Защото не знаем каква игра играеш с мен. Какво имаме да обсъдим?
— Нещо, което е много важно за теб.
Тя отново се извърна настрана.
— Не ми подхвърляй уловки! Не очаквам да ми разрешиш да замина за Тара с Грегъри и Брис.
— Обърни се към мен и престани да подлагаш на изпитание търпението ми, принуждавайки ме да поставя два пъти същото изискване.
Тя се подчини с въздишка и Олаф попита:
— За кого тъгуваш? За Лейт или за младия крал на Конаут? За брата или за любовника?
— Много добре знаеш, че Фенен никога не ми е бил любовник.
— Отговори на въпроса, ако обичаш.
— Тъгувам и за двамата — за брата, когото обичах с цялото си сърце, и за добрия приятел.
След кратка пауза Олаф заговори учудващо меко:
— Да не говорим повече за това. Познавам от собствен опит болката, която изпитваш, и не бих искал да те измъчвам. — Той се покашля, смутен от собствените си чувства, и се върна към обичайния си саркастичен тон: — Какво означава за теб отиването в Тара?
— Много добре го знаеш. Освен това и двамата знаем, че няма да ми разрешиш да замина, затова няма смисъл да говорим повече.
Олаф не отговори веднага. Погледът му не се откъсваше от голото й тяло, така примамливо очертано на светлината на свещите.
— Всичко зависи от теб.
— Не бива да се шегуваш с това.
— Не се шегувам. Само трябва да изявиш готовност да платиш известна цена.
Дъхът й спря.
— Искаш да кажеш, да оставя на твое разположение тялото си — и като награда ще получа позволение да замина за Тара! Отговорът ми е да, Олаф, защото ти и без това вземаш онова, което поискаш. И тъй като си ми съпруг, никога не съм се съпротивлявала.
Развеселената му усмивка я изненада.
— Лъжеш се. Не те моля да ми отдадеш тялото си. Защо да искам нещо, което и без това ми принадлежи?
Бесен гняв предизвика червенина по бузите й. Той продължаваше да си играе с чувствата й.
— Престани да говориш със загадки, защото вече започва да ми омръзва. Кажи кратко и ясно ще ме пуснеш ли да видя родителите си или не!
— Всеки мъж — независимо викинг или ирландец — е готов да каже да, когато е спокоен и задоволен.
— Олаф! — Иърин едва не изпищя. — Какво искаш от мен?
— Искам да си платиш. — Дрезгавият му глас беше по-възбуждащ от милувка. — Не искам да държа в обятията си непокорна, опърничава жена. Не искам да разпаля в тялото ти страст, която ще изпиташ против волята си. Веднъж ми каза, че любов не се взема, само се дарява. Умни думи… Затова сега те моля да ме дариш с любовта си.
Иърин замръзна на мястото си.
— Не мога да го направя…
Олаф се прозя и й обърна гръб.
— Тогава ще си останеш в Дъблин.
— Но… нима има някаква разлика?
— Да, и то огромна. — Той я погледна през рамо и се ухили подигравателно.
— Дори ако се съглася… — започна колебливо Иърин, — пак ще го сторя по принуда.
— Мисля, че грешиш. Трябва само да кажеш не и аз ще напусна тази стая.