Той я вдигна на ръце и я понесе към леглото. В смарагдово-зелените й очи бе прочел всичко, за което копнееше. Вече знаеше, че никога няма да се изплъзне от магията на загадъчната й усмивка. Легна до нея и тя се сгуши в него. Но продължи да играе ролята на изкусителка и след известно време се надигна. Възседна го като конче, красива и горда, и го прие дълбоко в себе си.
По тялото му пробягаха силни тръпки. Той обхвана здраво талията й и зачака да усети движенията й. Иърин задвижи бедрата си в бърз ритъм и желанието му стана неудържимо. Олаф я притегли към себе си, притисна я здраво до гърдите си, заключи устните й с изгаряща целувка. Тя простена тихо от силата на страстта му, но му отговори с цялото си същество. Когато отново се надигна, устата му замилва гърдите й, които изкусително надничаха изпод разпиляната коса.
Олаф я обгърна с две ръце и я обърна по гръб, без да се отделя от нея. Тласкан от дива жажда, той доведе и нея, и себе си до върха и в момента, когато усети оргазма, впи устни в нейните. Двамата останаха дълго неподвижни, но Олаф не се отдръпна от нея. Само след няколко минути страстта му отново се събуди и той разпали пламъците, за които Иърин беше повярвала, че са угаснали завинаги.
— Недей — прошепна едва чуто тя. — Мисля, че не мога повече…
— Не бива да мислиш, сладка моя. Отдай се на чувствата си и всичко ще бъде добре. — Той се усмихна тържествуващо, когато от гърдите й се изтръгна дрезгав стон. Тя се изви чувствено под него, пръстите й се впиха с все сила в раменете му, оставиха дълбоки следи по гърба му. Колко обичаше да я гледа във вихъра на страстта, да чува задъханите й викове, които предвещаваха освобождаването от сладкото мъчение.
След като бурята отмина, Иърин задряма от изтощение. Олаф дълго не можа да откъсне поглед от красивото й лице, после въздъхна доволно и я взе в прегръдките си. Само след минута и двамата спяха дълбоко и спокойно.
На сутринта Иърин се събуди отпочинала като никога досега. Погледна спящия до нея рус великан и се усмихна. Беше платила цената, която й беше поискал, и днес щеше да замине за Тара. Да утеши скърбящата си майка, да прегърне горещо обичания си баща, да погребе мъката на миналото… Щеше да се помоли за душите на Лейт и Фенен. Имаше нужда да прекара известно време сред хора, които я обичаха или я бяха обичали по време на краткия си земен живот.
След бурната омая на миналата нощ желанието й да напусне тази къща беше станало неудържимо. Не можеше да спечели битката, след като непрекъснато губеше почва под краката си. Беше се заклела, че никога няма да прости на Олаф. Ала като всяка влюбена жена, тя знаеше, че ще му прости веднага, щом той я помоли за това. Колко пъти беше мечтала за този ден. Олаф щеше да хване ръката й и да признае, че се е излъгал и че вярва в невинността й, да я помоли да му прости, макар че не заслужава великодушието й. А накрая щеше да заяви, че я обича повече от всичко на света.
Не, този ден никога нямаше да настъпи. Трябваше да се примири с това. От очите й бликнаха сълзи. Когато Олаф я обсипваше с нежности и й шепнеше колко е красива, как се наслаждава на сливането им, тогава й беше лесно да си представя, че един ден ще се научи да я обича. Но думите, изречени в огъня на страстта, не значеха нищо. Той не я обичаше, той само я желаеше, а това беше твърде слабо свързващо звено. След като тя заминеше, той щеше да казва същите тези неща на друга жена. Кой знае, може би щеше да отиде при друга още тази вечер. От нея се искаше само да роди наследника му. Нима не беше намекнал, че ще действа според ирландските закони и след раждането ще я върне на баща й?
Иърин потисна риданията си и се обърна към него — много внимателно, за да не го събуди, защото ръката му беше върху гърдите й, бедрото му притискаше нейното. Когато спеше, лицето му изглеждаше толкова младо. Изражението му — обикновено толкова строго и кораво, лишено от всички чувства — сега беше отпуснато, медноцветните ресници закриваха леденото синьо на очите. Устните между грижливо подрязаната брада и мустаците се усмихваха меко, сякаш сънуваше нещо приятно.
Една къдрица беше паднала на челото му и Иърин се изкуши да я приглади назад. Но не го направи. Вълкът рядко спеше дълбоко и непробудно. И най-малкото движение можеше да го събуди и тя искаше да го погледа поне малко, без той да знае. Днес ще го напусна, каза си меланхолично тя и внезапно се запита дали той щеше да спази уговорката им. Може би просто си беше поиграл с нея и сега щеше да заяви кратко и ясно, че не й дължи нищо. А тя положи толкова усилия да изпълни своята част от споразумението…