Ерик стана, протегна се и с върха на ботуша си побутна настрана един заспал пияница.
— Ти си известен като велик воин и мъдър, справедлив крал, Олаф. Макар че разполагаш с безгранична власт, често проявяваш милост към победените. Ала се отвръщаш от най-прекрасното сърце, което си завладял, без дори да помислиш прав ли си или не. Опитай се да си дадеш сметка какво изпитваш към жена си — този път като крал, не като съпруг. Знам колко силно усещаш липсата й. Иди и я доведи обратно в дома си.
Вълкът го изгледа като обезумял и с мъка се сдържа да не се нахвърли върху него. Но Ерик не се уплаши от гнева му. Знаеше, че брат му е справедлив и няма да търси отмъщение, когато му се казва истината.
— Нима морето е престанало да те привлича? — попита хладно Олаф. — Доста отдавна си тук.
Ерик направи гримаса.
— Е, понякога наистина ми се дощява да се кача отново на кораба си. Но си казах, че за теб ще е по-добре да остана в Дъблин, докато си на път към Тара. Ако някой се осмели да нападне столицата ти, моите воини ще помагат на Зигурт.
Вълкът въздъхна и се загледа в пламъците.
— Да, ще отида да доведа Иърин в къщи. Синът ми трябва да се роди тук, в крепостта на викингите.
Брат му не отговори нищо. Само се усмихна и излезе от залата, оставяйки краля на Дъблин сам с мислите му.
Топлите дрехи я пазеха от зимния студ. В параклиса беше ужасно задушно и Иърин с мъка успяваше да си припомни молитвите, които трябваше да произнесе. Тя беше коленичила на пода с изправен гръб и се вслушваше внимателно в монотонния глас на свещеника. Чувстваше се зле и с мъка понасяше дългата заупокойна литургия, но се боеше да не оскърби чувствата на майка си. Ако имаше небе, Лейт и Фенен сигурно отдавна бяха стигнали там, защото не бяха извършили никакви грехове освен дребните прегрешения на младостта. Всевишният не можеше да не посрещне с добре дошли двамата млади воини, дори ако никой не се беше помолил за душите им.
Когато най-после излезе от параклиса, Иърин вдъхна дълбоко свежия утринен въздух и с меланхолична усмивка се загледа към къщите в долината. Тя обичаше Тара и я намираше наистина величествена под тънката снежна покривка. Тук беше мястото на краля на кралете. В сърцето й винаги щеше да има място за родния дом. Беше щастлива, че е отново с обичаните си родители. Мъката беше състарила Мейви с години и пристигането на дъщерята беше истински лек за нея — не на последно място и защото загрижеността за състоянието на Иърин отклоняваше вниманието й от мъката по сина. А Иърин с удоволствие й позволяваше да я глези. Това беше балсам за наранената й душа.
Помиряването с баща й също я правеше щастлива, най-вече знанието, че е освободила душата му от тежък товар. Тя прекарваше много часове с него и споменът за дългите разговори щеше да я придружава до края на дните й.
Да, Иърин беше щастлива от връщането в бащината къща. И въпреки това тъгуваше по новия си дом. Тара беше мястото, където беше прекарала детството си, но откакто беше станала жена, домът й беше в Дъблин — в голямата каменна резиденция на съпруга й. Колко нощи вече спеше сама? Дали и той като нея протягаше ръка, за да докосне възглавницата й? Дали сънуваше, че я прегръща?
Тя се обърна на североизток, в посока към Дъблин, и с усмивка си припомни пратеника, който беше донесъл вестта, че Мойра е родила дъщеря. Толкова й се искаше да види бебето! В началото мъжът се бе поколебал, но после — окуражен от бурната й радост — бе описал някои подробности. Когато узна, че Зигурт е плакал от радост и вечерта се е напил до безсъзнание, Иърин избухна във весел смях. После попита дали Олаф е заръчал да й предадат нещо и вестителят се изчерви смутено. Не, господарят не казал нищо…
Когато чу зад себе си стъпки, Иърин се обърна и се усмихна на баща си. С големи, невинни очи тя го бе излъгала и го беше уверила, че в Дъблин всичко е наред.
— Аз съм дъщеря на Ард-Рий. И винаги ще вървя по пътя си, със собствени сили.
Ейд отговори на усмивката й и настави укорително:
— Крайно време е да се прибереш в стаята си. Става студено и мястото ти е до огъня. Не можем да допуснем да се случи нещо с бебето ти.
Иърин потисна въздишката си и послушно пое предложената й ръка. Олаф надали би намерил по-строги пазачи от собствените й родители.
— Ръката ти е съвсем студена — скара й се Ейд и Иърин избухна в смях.
— Не съм замръзнала, татко.
Въпреки тези думи Ейд сложи ръка на рамото й.
— Вярно е, изглеждаш здрава и си по-красива от всякога. Напомняш ми на майка си. С всяко дете, което носеше под сърцето си, ставаше все по-хубава. И никога не е боледувала.