Англичанинът замълча, после продължи.
— Бях се отракал по хотелските кражби. В Англия и Европа ме търсеха под дърво и камък, затова се преместих в Щатите. Една вечер в Сиатъл влязох да тършувам в хотелска стая на четвъртия етаж. Едва затворих вратата зад гърба си, и чух, че някой друг се опитва да отключи. Беше съвсем тъмно. Нямаше как, светнах за миг с джобното си фенерче, зърнах вратата на дрешника и се спотаих зад нея.
За късмет дрешникът се оказа празен, значи нямаше защо някой да го отваря. В стаята влезе мъж и запали лампата. Започна да се разхожда напред-назад, напред-назад — цели три часа, докато аз стоях в дрешника с пистолет в ръка, в случай че реши да надзърне. Как не му писна толкова часове да кръстосва стаята, не знам. Накрая седна и започна да пише нещо — чувах скърцането на писалката по листа. След малко пак се заразхожда, но не задълго. Изщракаха ключалки на куфар. После изтрещя изстрел!
Изскочих от скривалището си. Онзи лежеше проснат на пода с дупка отстрани на главата. Ами сега? Хубаво се насадих! Отвън по коридора се засуетиха хора. Прекрачих мъртвеца и открих писмото му на писалището. Беше адресирано до госпожа Норман Ашкрафт на Уайн Стрийт в Бристол, Англия. Отворих плика. Пишеше, че е решил да се самоубие, и толкоз. Подпис: Норман. Поуспокоих се. Не можеха да ми лепнат убийство.
Да, ама бях в чужда стая с джобно фенерче, шперцове, пистолет, да не говорим за накитите, които бях задигнал от горния етаж. Някой почука на вратата.
— Извикайте полиция! — изкрещях им, за да спечеля време.
Огледах човека, който ме насади на пачи яйца. Можех да се закълна, че е мой сънародник, дори да не бях видял адреса на писмото. Всичките сме такива — руси, високи и яки. Имах само един шанс и трябваше да го използвам. Шапката и палтото му бяха захвърлени на стола. Облякох ги и хвърлих моята шапка до него. Коленичих до тялото и изпразних всички джобове, натиках в тях всички мои неща, а неговите прибрах. Накрая размених двата пистолета и отворих вратата.
Тайно се надявах първите хора, които ни видят, да не го разпознаят или поне не веднага, та да имам време да изчезна. Пред вратата стоеше шефът на охраната на хотела с полицай и си рекох край, гепиха ме! Но вече се бях хванал на хорото. Казах им, че съм заварил в стаята си онзи мъж да рови из багажа ми. Сбили сме се и в търкала съм го гръмнал.
Минутите пъплеха като часове, плувнах в пот, но никой не се усъмни в мен. Всички ми викаха „господин Ашкрафт“. Превъплъщението ми явно беше успешно. Тогава много се учудих, но после разбрах, че е било в реда на нещата. Ашкрафт се регистрирал същия следобед и никой не го бе виждал без шапка и палто — същите, които носех аз. Двамата бяхме с еднакъв ръст и руси — типични англичани.
След малко — ето ти друга изненада. Шефът на охраната огледа дрехите на убития и установи, че всички етикети по тях са отпрани. По-късно, когато прочетох дневника му, разбрах защо го е направил. Лутал се е между две възможности — или да се самоубие, или да смени името си и да потърси ново място за себе си в този свят. Когато е обмислял втората възможност, махнал етикетите от дрехите си, за да заличи всички следи. В онзи момент не го знаех. Знаех само, че стават чудеса.
Гледах да не си развързвам много-много езика. После, като прегледах всичките му вещи, бързо разбрах що за човек е. Беше помъкнал със себе си цял куп документи, водил си беше дневник, в който беше записал не само какво прави, а и какви мисли минават през главата му. Първата нощ се занимавах само с това — четях, опитвах се да запомня всичко и се упражнявах да наподобя подписа му. В джобовете му намерих и туристически чекове за хиляда и петстотин долара. Реших да ги осребря още сутринта.
Останах в Сиатъл три дни под името Норман Ашкрафт. Бях набарал нещо голямо и нямах намерение да го изпусна. Писмото до жена му щеше да ме пази от обвинение в убийство, ако нещо стане, а и беше по-добре да гледам на нещата от тази страна. Като отмина данданията, събрах си багажа и отидох в Сан Франциско. Там си възстанових името — Едуард Боуханън. Но запазих всички вещи на Ашкрафт, защото вече знаех, че жена му я бие парата. Трябваше да изиграя картите си правилно и част от мангизите щяха да са мои. Тя дори ми помогна със своите обяви за издирване. Видях една от тях в „Екзаминър“, отговорих й и така започна играта.
— Но не си нареждал да убият госпожа Ашкрафт, така ли?
Той поклати глава.
Извадих от джоба си пакет цигари и сложих две на седалката между нас.
— Какво ще кажеш за една игра? Няма да го използвам като признание или като доказателство. Ако си го направил, вземи цигарата откъм мен, ако не си — вземи тази откъм теб. Става ли?