— Ще трябва да ме убедиш.
— Дадено — възкликна той с готовност. — Ела с мен и ще видиш. Казвам се Райън и живея ей тук, на две крачки зад ъгъла, на Шеста улица.
— Райън ли? — повторих аз.
— Да, Джон Райън.
Тук вече го спипах, че лъже. Едва ли в цялата страна бе останал мошеник, който да не е използвал това име поне веднъж. Но както и да е.
Така нареченият Джон Райън ме заведе до една къща на Шеста улица и там хазайката — петдесетгодишна здравенячка със запретнати ръкави и мускулести космати ръце на селски ковач — ме увери, че нейният наемател живеел в Сан Франциско от месеци и го срещала всеки ден през последните две седмици. Ако наистина се съмнявах, че този Райън е моят въображаем Мики Паркър от Чикаго, изобщо нямаше да й повярвам, но нещата стояха другояче, затова си дадох вид, че ме е убедила.
Изглежда, всичко се нареждаше. Дръпнах господин Райън настрани, извиних му се, че съм го сбъркал с друг мошеник, и се постарах да му втълпя, че писмото за Ашкрафт не ме интересува. С това тази история щеше да приключи повече от задоволително, но нали съм шило. Пък и онзи юнак се опита да ми пробута някаква фалшиво име, та…
— Как връзваш двата края? — поинтересувах се.
— От два-три месеца не правя нищо — изломоти той, — ама с едно аверче смятаме да отворим закусвалня другата седмица.
— Я да се качим горе при теб — предложих му. — Имам да ти казвам нещо.
Не си падна много по тази идея, но ме заведе до жилището си. Държеше две стаи и кухня на третия етаж — мръсни и вонящи.
— Къде е Ашкрафт? — зачесах го направо.
— Пак ме питаш за неща, дето не ги разбирам — измънка той.
— По-добре ще е да се сетиш — посъветвах го. — Иначе за нула време ще те обзаведа с една просторна гарсониера с изглед към вътрешния двор на пандиза.
— Няма за какво да се заядеш.
— Айде бе? А как ще ти се отразят трийсет или шейсет дни санаториум за безделие?
— Дрън-дрън! — изръмжа той. — Имам в джоба си пет стотака.
— Ти не си просто момче, Райън — ухилих му се злорадо. — С един джоб пари в Калифорния не можеш дори да се изпикаеш. Нямаш работа. Не можеш да докажеш откъде си взел мангизите. Ще те опандизя за скитничество като едното нищо.
Убеден бях, че този ахмак продава наркотици. Ако беше така — или пък, ако въртеше някакви други мръсни далавери, които можеха да изплуват, като го закарам в полицията, — щеше да изпее всичко за Ашкрафт, за да се измъкне чист. Още повече, че доколкото знаех и аз, Ашкрафт не вършеше нищо незаконно.
— На твое място — продължих спокойно, докато той изучаваше пода със замислен поглед — щях да съм добро, послушно момче и да кажа каквото там има. Ти си…
В този миг той се завъртя на стола и пъхна ръка зад гърба си.
Направо го пометох.
Масата се хлъзна под мен и крошето, което бях насочил към лицето му, го фрасна в гърдите и го преобърна, а люлеещият се стол се захлупи върху него. Вдигнах стола и измъкнах пистолета му — евтин, никелиран, трийсет и втори калибър. Върнах се и пак седнах върху ъгъла на масата.
Желанието му за борба свърши дотук. Изправи се разсополивен и захленчи:
— Всичко ще ти кажа. Не ща разправии. Този Ашкрафт ми обясни, че просто мамел жена си. Дава ми по десетачка да взимам всеки месец писмото вместо него и да го пращам в Тихуана. Запознах се с него тук. Преди шест месеца запраши на юг — имал там някакво гадже — и му обещах да му върша тази услуга. Знаех, че става въпрос за пари — той каза, че това била „издръжката“ му, — но не виждах нищо незаконно.
— Що за омбре е този Ашкрафт? Каква му е далаверата?
— Представа нямам. Може и да е престъпник, но изглежда добре. Англичанин е и се представя с името Ед Боуханън. Доставя наркотици. Аз не припарвам до тях — брей, че лъжец! — ама нали знаеш какво е в този град, срещаш хора всякакви. Да пукна, ако знам какви ги върши.
Това бе всичко, което можах да измъкна от него. Не знаеше или не искаше да ми каже къде е живял Ашкрафт в Сан Франциско, нито с кого се е сдушил.
На Райън му идеше да си изяде главата от яд, като разбра, че все пак ще го окошаря.
— Нали обеща да ме оставиш на мира, ако проговоря — затюхка се той жално.
— Не съм ти обещавал нищо. Но дори да бях, не правя сделки с хора, които ми вадят патлак. Така че вдигай си задника и — пред мен.
Не можех да си позволя да го оставя на свобода, преди да съм се докопал до Ашкрафт.
Няма да съм минал и три преки, и той ще му бие телеграма да го предупреди, а после върви го търси на майната си.
Добре направих, че заведох Райън в участъка. Там му взеха отпечатъци от пръстите и се оказа, че е някой си Фред Руни, по прякор Хамоча, пласьор и контрабандист на наркотици, избягал от федералния затвор в Левънуърт, където трябвало да лежи десет години, но драснал на втората.