Съвсем се бях отрязал, когато към полунощ пристигна Кюпи.
— Вие двамата май добре си прекарвате — разсмя се тя и се наведе да целуне разрошената глава на англичанина.
Кюпи приседна върху масата и се пресегна за бутилката с уиски.
— Не ще и дума — уверих я, но езикът ми се заплиташе.
— Добре ще е да си все така накиснат, Дребосъче. Изглеждаш страхотно.
Не си спомням дали й отговорих. Малко след това се проснах на пода до англичанина и захърках юнашки.
Следващите два дни не се различаваха от първия. Не се отделих от Ашкрафт и повечето време момичето бе с нас. Не се наливахме само докато спяхме, за да преодолеем безпаметното пиянство. Започвахме и свършвахме в кирпичената къща, но намерихме време да минем и през повечето кръчми в градчето. Всичко, което ставаше около мен, ми беше като в мъгла, но не пропуснах нищо съществено.
На пръв поглед двамата с Ашкрафт бяхме напълно гипсирани, но не забравяхме и за миг недоверието един към друг, независимо колко изпивахме, а то хич не беше малко. Той редовно си подръпваше наркотик. Девойчето май не си падаше по дрогата, ама носеше много на пиене.
Така минаха три дни и започнах да изтрезнявам чак във влака за Сан Франциско, докато подреждах в главата си какво съм научил или допускам за Норман Ашкрафт, известен още като Ед Боуханън.
А то беше горе-долу следното:
Първо, той подозираше, да не кажа знаеше със сигурност, че съм дошъл да го видя по поръчка на съпругата му — прекалено се стараеше да ме черпи и да ме забавлява, което бе съмнително. Второ, явно бе решил да се върне при жена си, ала нямаше гаранция, че ще направи точно това. Трето, не беше пристрастен неизлечимо към наркотиците. Четвърто, под въздействието на жена си можеше да се оправи, но май не му се искаше — физически още се държеше, но бе опитал от мръсния живот и имах чувството, че му харесва. Пето, онова момиче Кюпи бе лудо влюбено в него. Той само я харесваше и не даваше пет пари за нея.
Наспах се добре през нощта във влака между Лос Анджелес и Сан Франциско и когато слязох на спирката на ъгъла на Трета улица и Таунзенд Стрийт, главата и стомахът ми почти се бяха оправили, както между впрочем и нервите. На гарата си поръчах закуска. В подноса имаше повече храна, отколкото бях изял за последните три дни, но не можах да я преглътна и се отправих към кантората на Ванс Ричмънд.
— Господин Ричмънд е в Юрика — осведоми ме неговата секретарка.
— Можете ли да ме свържете с него по телефона? Тя можеше и го направи.
Без да споменавам имена, разказах на адвоката какво съм научил и какви са предположенията ми.
— Ясно — отсече той. — Прескочи до госпожата и й кажи, че довечера ще й изпратя писмо, а се надявам утре сутрин да се върна в града. Дотогава можем спокойно да не предприемаме нищо.
Взех трамвая, прехвърлих се на друг на Ван Нес Авеню и стигнах до дома на госпожа Ашкрафт. Позвъних на вратата, но никой не отвори. Натиснах звънеца няколко пъти, преди да забележа двата сутрешни вестника на земята, встрани от входа. Погледнах датите: единият беше днешен, другият — вчерашен.
Някакъв дядка в работни дрехи поливаше тревата пред съседната къща.
— Да знаете случайно къде са стопаните на този дом? — провикнах се.
— Нямам представа. Тази сутрин видях, че задната врата е отворена.
Той започна да се чеше по брадичката.
— Може и да са заминали — добави нерешително. — Не съм ги виждал от… чакай да помисля… вчера не са се мяркали навън.
Слязох по стълбите и заобиколих къщата. Прекрачих ниската ограда на задния двор и се изкачих по стълбите до кухненската врата. Тя бе открехната трийсетина сантиметра. Вътре нямаше никой, но се чуваше, че шурти вода.
Почуках силно на вратата. Никакви признаци на живот. Отворих и влязох. Течеше кранът на мивката. Надникнах в нея.
Под тънката струя лежеше извит нож с трийсетсантиметрово острие. Беше чист, но по порцелана под крановете, където достигаха само пръски от водата, имаше червеникаво-кафяви петна. Остъргах с нокът едно от тях — засъхнала кръв.
Освен течащата вода всичко друго в кухнята беше наред. Отворих вратата към коридора. Нищо подозрително. В дъното друга врата водеше към предната част на къщата. Отворих я и влязох в тясно антре. Светлината от кухнята бе оскъдна. Затърсих в здрача ключа на лампата и стъпих на нещо меко.
Отдръпнах крака си и зарових из джобовете за кибрит. Драснах клечка. Пред мен лежеше млад филиапинец по долни дрехи, с глава и рамене на пода, тялото и краката му бяха изпружени върху първите стъпала на стълбището, което водеше към втория етаж.
Съвсем мъртъв. Едното му око беше избодено, а на гърлото под брадичката зееше огромен кървав разрез. Веднага си представих убийството, без дори да затварям очи. Станало е горе пред стълбите: убиецът се е вкопчил с една ръка в лицето на филипинеца, палецът се е забил в окото, натиснал е главата му назад и с един замах е прерязал гърлото му, после слугата се е свлякъл надолу по стълбите.