Казах му името на хотела и номера на моята стая. Разделихме се и слязох на площада. Там поседях на една пейка около час. После отидох до ъгъла и се преборих за място в една кола до Тихуана.
Пропътувах двайсетте километра сред прахоляк и по петима пътници, наблъскани на седалка за трима. Спряхме за малко само пред имиграционната служба и слязох точно пред входа на хиподрума. Гонките бяха започнали вече, но тълпи от хора продължаваха да прииждат. Обърнах гръб на входа и тръгнах към колоната от маршрутни таксита, паркирани пред голямото дървено казино „Монте Карло“. Качих се в едно от тях и отпраших към града.
Улиците на Тихуана пустееха. Почти всички жители се бяха изнесли на надбягванията. Когато влязох в „Златната подкова“, най-напред видях луничавото лице на Горман, който жулеше кактусова ракия. Дано може да носи, рекох си. Иначе след три-четири чаши ферментирал кактус няма да проследи и костенурка.
Тайфата в кръчмата ме посрещна като стар авер. Дори келнерът със зализания перчем ми хвърли една усмивка.
— Да сте виждали Кюпи? — попитах направо.
— Вие с Ед да не сте й ортаци? — ухили се насреща ми едра шведка. — Ще ида да я потърся.
В този момент Кюпи влезе през задния вход и се нахвърли да ме прегръща и целува като кутре, което дълго време не е виждало господаря си.
— Пак на запой ли идваш?
— Не — отвърнах и я поведох към една маса. — Този път съм по работа. Къде е Ед?
— На север. Жена му хвърлила топа, та отиде да събере останките.
— Съжаляваш ли?
— Хич даже. Та нали татенцето ще лапне големите мангизи.
Погледнах я изкосо, уж загрижен за нея.
— И си мислиш, че Ед ще ги изсипе пред тебе?
Очите й потъмняха.
— Какви ги плещиш бе?
Усмихнах се с вид на многознайко.
— Има две възможности оттук нататък — запророкувах. — Или Ед ще те зареже, което се върти в главата му от известно време, или ще му трябва някое маце, което може да прежали, за да отърве въжето…
— Гаден лъжец!
Дясното й рамо опираше до моето ляво. Забелязах как нейната лява ръка се плъзва под късата пола. Силно я блъснах по-далеч от мен. Тя залитна и ножът, който вече стискаше, се заби здраво отдолу на масата. Беше с дебело острие и тежест за точно хвърляне.
Краката на Кюпи полетяха нагоре и едното й токче ме ръгна в кокалчето. Пресегнах се зад гърба й и притиснах лакътя й към тялото тъкмо преди да освободи ножа от дървото.
— К’во става тука, мамицата му?
Вдигнах очи.
От другата страна на масата як мъжага ме гледаше злобно и стоеше разкрачен, с юмруци на кръста. Беше висок и широкоплещест, с дълъг жилест врат и малка обла глава. Черните му очички бяха като копчета за обувки, кацнали почти едно до друго над малкия му смачкан нос.
— От’де се взе бе, пръч? — изрева насреща ми хубавелякът.
С този не можеше да се спори.
— Ако си келнер — рекох му, — донеси ми една бира и нещо за малката. Ако не си, чупката.
— Ей се’а шъ ти донеса аз…
Момичето се освободи от ръцете ми и го сряза:
— За мен нещо силно.
Онзи само изръмжа, докато оглеждаше ту нея, ту мен. Накрая пак ми показа мръсните си зъби и се разкара.
— Приятел ли ти е?
— Гледай да не му се навреш между ръцете — предупреди ме тя, вместо да отговори.
После Кюпи прибра ножа в скривалището под полата си и се обърна с лице към мен.
— Кажи сега, защо мислиш, че Ед го е закъсал?
— Чете ли във вестниците за убийството?
— Четох.
— Значи не ти трябват много обяснения. Единственият изход на Ед е да те натопи в тая мръсотия. Но май трудно ще се измъкне. Ако не успее, влиза вътре като две и две — четири.
— Да не си откачен бе! — изкрещя тя. — Колкото и да беше пиян, знаеш много добре, че и двамата бяхме тук с теб, когато са я убили.
— Откачен съм, но не дотам, та да смятам, че това доказва нещо. И както ми хлопа дъската, да му мисли убиецът, щото ще го закарам в Сан Франциско, вързан на верижка.
Тя ми се изсмя. Аз на нея също, и станах.
— Пак ще се видим, сладурче — извиках й от вратата, преди да изляза.
Върнах се в Сан Диего и пратих телеграма до Лос Анджелес за още един помощник. После си купих нещо за хапване и не мръднах цялата вечер от хотелската стая в очакване на Горман.
Той пристигна късно и вонеше на кактусова ракия от Сан Диего до Сейнт Луис и обратно, но се държеше мъжки.
— По едно време май трябваше да те измъквам от оная кръчма — ухили се той.
— Не бери грижа за мен, оправям се и сам — смъмрих го. — Твоята работа е да гледаш какво става, нищо повече. Казвай сега.
— След като ти си обра крушите, мацето и онзи огромният почнаха нещо да си шушукат. Изглеждаха разтревожени, да не кажа направо шубелисани. После той излезе, затова зарязах гаджето и тръгнах след него. Отиде до центъра да пусне една телеграма. Не можах да се промъкна близо до него да видя до кого беше. После се върна в кръчмата.