— Ще делите поравно, а? Не му харесвали моите методи, а? Виж го ти, каква нежна душа! Ще се погрижим за него.
Докато се унасях, смътно ми се стори, че чух глух трясък, може би изстрел. Надявах се, че е застреляла Мадър, но грешах. Просто ми беше помогнала в заспиването… със собствената ми палка.
Когато се свестих, беше вече тъмно. Отгоре нещо силно изпука. През отворения прозорец зад бюрото жълта светлина плисна от високия калкан на някаква сграда. Звукът се повтори и светлината изгасна. Неонова реклама на покрива.
Надигнах се от пода като човек, който се измъква от гъста кал. Добрах се до умивалника, наплисках лицето си, докоснах темето му и се смръщих от болка. Заклатушках се към вратата и напипах ключа на лампата.
Около бюрото се търкаляха документи, счупени моливи, пликове, празна кафява бутилка от уиски, угарки, пепел. Разни неща от набързо изпразнени чекмеджета. Не си дадох труд да ги преглеждам. Излязох от кантората, смъкнах се с раздрънкания асансьор и изпих един коняк в близкия бар, после намерих колата и потеглих към къщи.
Преоблякох се, приготвих пътната чанта, пийнах малко уиски и вдигнах слушалката на телефона, който звънеше. Беше около девет и половина.
— Значи не си заминал — чух гласа на Кати Хорн. — Надявах се да те сваря.
— Сама ли си? — обадих се с все още пресипнал глас.
— Да, но не бях. Часове наред къщата гъмжеше от полицаи. Бяха много мили и ми съчувстваха. Смятат, че се касае за разчистване на стари сметки.
— И сигурно телефонът сега се подслушва — изръмжах. — Та закъде трябва да замина?
— Ами… нали знаеш. Твоята приятелка ми каза.
— Дребно мургаво момиче? Много сдържано? На име Каръл Донован?
— Тя ми показа визитната ти картичка. Какво, не беше ли…
— Нямам никаква приятелка — рекох. — Обзалагам се, че докато сте говорили, ей така, между другото, без да се замислиш, от устата ти се е изплъзнало едно име… името на един град на север. Нали?
— Д-да — призна хрисимо Кати.
Хванах вечерния самолет на север. Пътуването мина приятно, само дето ме мъчеше главоболие и бясна жажда за ледена вода.
6
Хотел „Снокуломи“ в Олимпия беше на Капитол Уей с лице към необикновената квадратна градска градина. Излязох през кафенето и слязох пеша по хълма, докато стигнах най-затънтения край на залива Пъджет Саунд, където вонеше на гнило между редицата изоставени кейове. Връзки дърва за огрев бяха отрупани край ръкава на залива, някакви старци се мотаеха между тях или седяха на сандъци, с лули в устата, под табелка с надпис: „Дърва и подпалки. Доставка безплатно.“
Отзад стърчеше ниска скала, а на фона на сиво-синкавото небе се очертаваха грамадните северни борове.
Двама от старците седяха на сандъците си на десетина метра един от друг и се правеха, че не се виждат. Бавно приближих до единия. Носеше панталони от рипсено кадифе и бивше вълнено яке на червени и черни карета, филцовото бомбе беше белязано с потта от двайсет лета. В едната си ръка стискаше къса черна лула, а с мръсните пръсти на другата бавно, внимателно, с наслада се мъчеше да изскубне дългия къдрав косъм, който се подаваше от ноздрата му.
Нагласих един сандък, седнах, натъпках лулата си и я запалих, пуснах облаче дим. Махнах небрежно към водата и рекох.
— Кой би помислил, че това идва от Тихия океан.
Той ме погледна. Продължих:
— Затворен ръкав… спокоен, тих като града ви. Обичам такива градчета.
Продължи да ме гледа.
— Обзалагам се — подхвърлих, — че човек, който живее в такъв град, познава всички в него и в околностите.
— На колко се обзалагаш? — попита той.
Извадих от джоба си сребърен долар. По тия краища все още се срещаха такива монети. Старецът го погледна, кимна, изведнъж изскубна от носа си дългия косъм и го заразглежда на светлината.
— Ще загубиш — рече. Положих долара на коляното си.
— Познаваш ли тук някой, който гледа много златни рибки? — попитах.
Той не откъсваше поглед от долара. Другият старец недалеч от нас беше в работен комбинезон и с обувки без връзки. Той също зяпаше долара. И двамата се изплюха едновременно. Първият старец обърна глава и изрева колкото му глас държи:
— Да знаеш някой, дето въди златни рибки?
Вторият старец скочи от сандъка, грабна голяма брадва, изправи една цепеница, стовари брадвата върху нея и я разполови. Хвърли тържествуващ поглед към първия старец и изкрещя:
— И аз не съм.
— Недочува — поясни моят събеседник. Стана бавно и тръгна към една барака, скована от стари дъски с различна дължина. Влезе в нея и затръшна вратата.
Вторият старец заядливо хвърли брадвата на земята, изплю се по посока на затворената врата и изчезна между купчините дърва.