Вратата на бараката се открехна и оня с якето подаде глава.
— Тук има само раци от канала — съобщи той и пак затръшна вратата.
Прибрах долара в джоба си и поех обратно нагоре по хълма.
Капитол Уей се простираше от север на юг. Подмина ме тъмнозелен трамвай, на чиято табела пишеше, че отива нейде си в Тъмуотър. В далечината виждах административните сгради. В северна посока улицата минаваше край два хотела и няколко магазина и се разклоняваше вдясно и вляво. Надясно се отиваше към Такома и Сиатъл. Наляво се минаваше по един мост и по-нататък пътят водеше до полуостров Олимпик.
Отвъд разклона улицата изведнъж ставаше стара и занемарена — дупки по асфалта, китайски ресторант, заковано с дъски кино, заложна къща. Над мръсния тротоар стърчеше фирма „Тютюневи изделия“. Отдолу, с малки букви, сякаш с надежда, че няма да се види, пишеше: „Билярдна“. Влязох в магазина, подминах щанд с илюстровани списания и витрина с пури, в която беше пълно с мухи. Отляво имаше дълъг дървен тезгях, няколко ротативки и самотна маса за билярд. Три хлапета се забавляваха с ротативките, а един висок слаб мъж с дълъг нос и без брадичка играеше билярд сам. В устата му имаше угаснала пура.
Седнах на бара и иззад него от стола се надигна плешив мъж с неприятен поглед, изтри ръце в дебелата си сива престилка и ми показа един златен зъб.
— Малко ръжено — рекох. — Да познавате някой, дето въди златни рибки?
— Да — отговори той и добави: — Не.
Наля нещо зад тезгяха и побутна към мен чаша от дебело стъкло.
— Десет цента.
Помирисах течността, сбърчих нос.
— Онова „да“ за уискито ли се отнасяше?
Плешивият извади отдолу голяма бутилка с етикет, който уверяваше, че това е „най-доброто чисто ръжено уиски от Юга, гарантирано отлежало поне четири месеца“.
— Добре — рекох. — Виждам, че току-що се е нанесло тук.
Долях малко вода и отпих. На вкус беше като ваксина против холера. Сложих четвърт долар на тезгяха. Барманът ми показа още един златен зъб от другата страна на лицето си, хвана се за тезгяха с яките си ръце и вирна брадичка към мен.
— Това някаква шегичка ли беше? — попита почти нежно.
— Току-що пристигам — обясних. — Търся златни рибки за поредния си прозорец. Златни рибки.
Барманът процеди много бавно:
— Да ти приличам на човек, който познава човек, който гледа златни рибки? — Лицето му леко пребледня.
Дългоносият, който играеше билярд сам, прибра щеката, дойде при бара, застана до мен и хвърли пет цента на тезгяха.
— Налей ми кола, преди да си се подмокрил — под хвърли той на бармана.
Барманът с мъка се отлепи от плота. Погледнах да видя дали пръстите му не са оставили вдлъбнатини по дървото. Наля кока-кола, разбърка я с дълга пръчица, тропна чашата на тезгяха, пое дълбоко дъх и го издиша през носа си, изгрухтя и се запъти към вратата с надпис „Тоалетна“.
Дългоносият надигна колата и се загледа в мръсното огледало зад бара. Левият ъгъл на устата му помръдна. Оттам долетя едва доловимо:
— Как е Куката?
Стиснах палеца и показалеца си, поднесох ги към носа си, подсмръкнах и тъжно поклатих глава.
— Продължава да смърка, а?
— Да — рекох. — Не чух името ти.
— Викай ми Залеза. Все на запад вървя. Мислиш ли, че все тъй ще си трае?
— Ще си трае.
— Как те викат?
— Додж Уилис. От Ел Пасо.
— Отседнал ли си някъде?
— В хотел.
Остави празната чаша.
— Да се омитаме.
7
Качихме се в стаята ми, седнахме и се загледахме над чашите с уиски, вода и лед. Залеза ме разглеждаше с близко разположените си безизразни очи, по малко, но в крайна сметка много цялостно, докато накрая събра две и две.
Отпивах от уискито и чаках. Накрая, без да мърда устни както и преди, процеди:
— Защо Куката не дойде лично?
— По същата причина, поради която не се задържа тук последния път.
— К’во ще рече това?
— Сам съобрази.
Кимна, сякаш казаното от мен имаше някакъв смисъл. Сетне попита:
— Какъв е таванът?
— Двайсет и пет бона.
— Да имат да вземат! — заяви Залеза натъртено, почти грубо.
Облегнах се и запалих цигара, пуснах дим към отворения прозорец и гледах как вятърът го поема и разкъсва.
— Слушай — заоплаква се Залеза, — познавам те колкото спортната страница от миналата неделя. Може да си всякакъв, де да знам.
— Защо ме забърса тогава?
— Нали знаеше паролата.
Тогава реших да рискувам. Ухилих се.
— Аха. Златните рибки са паролата, а мястото е магазинът.
По липсата на реакция от негова страна разбрах, че съм прав. Беше шанс, за какъвто човек сънува, но дори и на сън не съумява да го оползотвори.