Отнякъде се чуваше странен скрибуцащ звук. Бързо се озърнах, за да видя откъде идва. И разбира се открих!
В един от ъглите бавно, отмерено и по странен начин се разпадаше моето любимо кресло. Пироните бавно излизаха навън от тапицерията (сякаш по своя воля се измъкваха от дървото) и падаха на пода. Докато го гледах, един от болтовете падна, кракът, който крепеше, се подгъна под него и то се прекатури. Пироните продължаваха да излизат от тапицерията.
И, докато стоях и гледах, почувствах гневът ми да се изпарява и на негово място да нахлува страхът. Започна да ми става студено и усетих, че настръхвам.
Тръгнах да се измъквам навън. Не смеех да се обърна и затова отстъпвах заднешком и стисках здраво крака от кресло.
Блъснах се в нещо и извиках. После се обърнах и вдигнах крака от креслото за удар.
Беше Доби. Успях навреме да се спра и да не го ударя.
— Рандъл — каза тихо той, — това са пак твоите буболечки.
Доби посочи нагоре и аз вдигнах поглед. Таванът гъмжеше от блестящи златни буболечки.
Като ги видях, малко от страха ми мина и отново започнах да изпитвам гняв. Замахнах с крака от креслото, целейки се в тавана. Бях готов да го стоваря върху буболечките, когато Доби ми сграбчи ръката.
— Не ги принуждавай да се размърдат! — извика той. — Не знаем какво може да направят.
Опитах се да си освободя ръката, но той беше увиснал на нея.
— Смятам — заяви Доби, докато се боричкаше с мен, — че положението е излязло извън границите, в които би могла да бъде овладяна от един гражданин.
Отказах се от намерението си. Беше непристойно да се опитвам да освободя ръката си от хватката на Доби, а освен това започнах също да разбирам, че тоягата е неподходящо оръжие срещу буболечките.
— Вероятно си прав — казах аз.
Видях Били да наднича през вратата.
— Махай се оттук! — му извиках аз. — Намираш се на огневата линия. Всеки момент може да изхвърлят това кресло през вратата. Почти са привършили с него.
Били се скри от погледа ми.
Излязох от кухнята и започнах да ровя в едно от чекмеджетата на бюфета, докато не открих телефонния указател. Намерих номера на полицията и го набрах.
— Сержант Ендрю на телефона — каза гласът.
— Сержант, слушайте внимателно — започнах аз. — Тук имам няколко буболечки…
— Това ли е всичко? — прекъсна ме развеселен сержантът.
— Сержант — казах аз, опитвайки се казаното от мен да прозвучи възможно най-приемливо, — зная, че звучи странно, но този вид буболечки е съвсем различен. Те трошат мебелите ми и ги изхвърлят навън.
— Вижте какво — отвърна все още с весел тон сержантът, — по-добре се върнете в леглото и се опитайте да се излекувате като поспите. В противен случай ще ви арестувам.
— Сержант — настоях аз, — говоря съвсем сериозно…
От другата страна на линията се чу тъп звук и телефонът замря.
Отново набрах номера.
— Сержант Ендрю — каза гласът.
— Току-що прекъснахте връзката! — извиках аз. — Какво искате да кажете? Аз съм сериозен гражданин, който съблюдава законите и си плаща данъците и имам право на защита и малко уважение, дори и да не мислите така. И когато ви казвам, че имам буболечки…
— Добре, добре — отвърна уморено сержантът. — Щом си го търсите. Кажете си името и адреса.
Казах му ги.
— И още нещо, господин Марсдън — рече сержантът.
— Какво има сега?
— По-добре ще е да имате тези буболечки. Ако знаете какво е добро за вас, по-добре ще е да има няколко от тях.
Тръшнах телефона и се обърнах.
Доби влезе стремително откъм всекидневната.
— Внимавай! Креслото лети към теб! — извика той.
Моето любимо кресло (по-скоро онова, което бе останало от него) изсвистя във въздуха, удари вратата и заседна в рамката й. После се задвижи бързо напред-назад, освободи се и падна на купчината отвън.
— Изумително — каза със затаен дъх Доби. — Наистина изумително. Но това обяснява много неща.
— Кажи ми — попитах рязко аз, — какво обяснява?
— Телекинеза — отвърна той.
— Теле…, какво?
— Е, може би само телепортация — призна свенливо Доби. — Това е способността да се преместват предмети само с помощта на мисълта.
— И мислиш, че тази телепортация потвърждава теорията ти за колективния разум?
Доби ме погледна с известно учудване.
— Точно така — потвърди той.
— Не мога да си представя защо правят всичко това — казах аз.
— Разбира се, че не можеш — отвърна Доби. — Никой не очаква от теб да можеш, нито може да си позволи да мисли, че разбира един другопланетен мотив. На пръв поглед изглежда, че събират метали може би точно това правят. Но самият факт не е достатъчен. За да се разбере техния истински мотив…