А безпристрастието и начинът, по който не ни обръщаха внимание, бяха смразяващ удар по човешкото достойнство.
Сепнах се от шума на приближаващи се стъпки и вдигнах поглед.
Беше Артър Белсън. Изглеждаше разтревожен.
Но това не бе необичайно. Той можеше да се разтревожи и от нещо съвсем обикновено.
— Търсих те навсякъде — каза той. — Точно преди малко срещнах Доби и той ми предаде, че тези твои буболечки…
— Тези буболечки не са мои — отвърнах троснато аз. Бях започнал да се отегчавам от всеки, който говореше така, сякаш аз бях собственик на буболечките и по някакъв начин трябваше да бъда отговорен за тяхното идване на Земята.
— Е, добре де, в крайна сметка той ми каза, че те търсят метали.
— Точно така — кимнах аз. — Може би металите са ценен материал за тях. Вероятно ги нямат много там, откъдето идват.
Помислих си за ахатовата скала. Ако имаха метали, сигурно нямаше да използват нея.
— Изпитах ужасно чувство, когато се прибрах вкъщи — каза Белсън. — Помислих, че е избухнал пожар. На водещата към квартала улица имаше паркирани много коли и страхотна тълпа. Имах късмет, че успях да се промъкна през нея.
— Ела и седни — поканих го аз. — И престани с твоето вечно безпокойство.
Той обаче не ми обърна внимание.
— У дома имам ужасно много метал — каза той. — Всички тези мои машини в сутерена. Вложил съм много време, труд и пари в тях и не мога да позволя да им се случи каквото и да било. Не мислиш ли, че буболечките ще започнат да се разпростират?
— Да се разпростират ли?
— Ами, да. След като се справят с всичко в твоята къща, може да започнат да се разпростират по другите.
— Не бях помислил за това — отвърнах аз. — Допускам, че би могло да се случи.
Седях там, мислех по този въпрос и ги виждах в съзнанието си как напредват от къща на къща, изхвърлят всичко, вземат метала и го трупат на голяма купчина, докато тя покрие целия квартал и дори града.
— Доби каза, че са с кристален строеж. Не е ли странно това за едни буболечки?
Не отговорих нищо. В края на краищата той говореше на себе си.
— Но кристалът не може да бъде жив — запротестира Белсън. — Той е материал, от който се изработват разни неща електронни лампи и други подобни неща. В тях няма живот.
— Не се опитвай да спориш с мен. Не зависи от мен, дали да са от кристал.
Тълпата на улицата изглежда продължаваше да нараства. Станах и погледнах иззад ъгъла на къщата. В момента нямаше нищо за гледане. Всичко изглеждаше мирно и тихо. Един-двама полицаи тичаха възбудено наоколо, но не виждах да се е случило нещо. Всичко си беше точно както преди.
В този момент вратата на една от паркираните полицейски коли бавно, почти величествено се откачи и заплава към отворената кухненска врата. Достигна я, завъртя се леко наляво и изчезна вътре.
Във въздуха, проблясквайки, се носеше огледало за обратно виждане. Следваше го клаксон. Двата предмета изчезнаха в къщата.
Боже мой, възкликнах аз, буболечките са нападнали колите!
Сега вече забелязах, че на някои от тях липсват капаци и брони. Липсваха и още няколко врати.
Буболечките, помислих си аз, накрая удариха кьоравото. Нямаше да спрат, докато не оголят колите до гумите.
Мислех си също, като странна вироглава реакция, че в къщата няма достатъчно място за складиране на всички тези разглобени коли. Какво ще стане, питах се аз, когато тя се напълни?
Половин дузина полицаи прекосиха улицата и се отправиха към къщата. Успяха да стигнат до тревната площ, преди патрулът от буболечки да ги усети и се спусне към тях като жужаща златна дъга. Полицаите отстъпиха панически. След като свърши работата си патрулът се върна и отново закръжи над покрива. Брони, врати стопове, фарове, радиоантени и други части от колите продължиха да се изсипват в къщата. Отнякъде се появи едно куче и, махайки приятелски с опашка, тръгна да пресича тревната площ.
Рояк буболечки се отдели от патрула и се насочи към него.
Кучето се сепна от жуженето на нападащите го буболечки и се обърна, за да побегне, но беше вече късно.
Чу се гадният тъп звук на куршуми, забиващи се в плът. Кучето подскочи високо и падна по гръб.
Буболечките отново се вдигнаха във въздуха. В редовете им нямаше празнини.
Кучето лежеше, потръпвайки, а кръвта му изтичаше в тревата.
Свих обратно зад ъгъла на къщата. Гадеше ми се. Превих се на две, опитвайки се с всички сили да повърна. Потиснах това свое желание и стомахът ми се успокои. Надзърнах иззад ъгъла на къщата.