Отново всичко бе мирно и тихо. Мъртвото куче лежеше проснато на тревата. Буболечките бяха заети с оголване на колите. Не се виждаше никакъв полицай. Не се виждаше и никой друг. Дори Белсън беше изчезнал някъде.
Положението беше вече различно. Причина бе кучето.
Буболечките не бяха повече само мистерия, а още и смъртна опасност. Всяка от тях представляваше надарен с разум куршум.
Спомних си нещо, което Доби каза само преди около час. Да се евакуира района и после да се пусне атомна бомба, бе казал той.
Дотам ли щеше да се стигне? — питах се аз. Това ли бе единственото средство срещу опасността?
Разбира се никой още не мислеше по този начин, но може би не за дълго. Това бе само началото. Днес градът беше нащрек и на сцената бе полицията. Утре може би губернаторът, а по-късно и федералното правителство щеше да изпрати войскови части. След това вероятно единственият отговор щеше да бъде предложението на Доби.
Буболечките все още не се разпространяваха твърде бързо, но опасенията на Белсън бяха сериозни. С времето щяха да се разпространят, измествайки квартал по квартал своето предмостие и увеличавайки непрекъснато количеството си. Защото Били беше прав, когато каза, че те наистина се размножават много бързо.
Опитах се безуспешно да си представя скоростта на тяхното размножаване.
Най-напред вероятно правителството щеше да се опита да влезе в контакт с тях, да установи някаква връзка. Може би не със самите същества, а по-скоро с този колективен разум, който Доби считаше, че притежават.
Но беше ли възможно да се осъществи връзка с подобни същества? На какво интелектуално ниво можеше да ги доближи човек? Какво би се получило от такава връзка, ако се осъществеше? Каква беше основата за разбирателство между тези същества и човешката раса?
И накрая установих, че дори докато всички тези въпроси занимаваха ума ми, съм мислил панически. Да се подхване проблем като предложеният от буболечките бе нужна обективност. Не можеше да става и дума за страх или гняв. За човека бе дошло времето да отхвърли дребнавото еднопланетно мислене.
Този въпрос разбира се не беше мой, но мислейки за него виждах смъртна опасност от закъснението на евентуалната власт, която и да бе тя, с нейната обективност.
Трябваше да има начин да бъдат спряни буболечките, някакъв начин да се борим с тях. Преди да се опитаме да установим контакт, трябваше да има начин, по който да ги удържим.
Помислих си за нещо от казаното от Били, че за да бъдат задържани, щом веднъж бъдат хванати, е необходим пластмасов капан.
Запитах се, откъде ли момчето знаеше това? Може би не беше нещо повече от опитването на различни методи, докато се получи желания резултат. В края на краищата сигурно са пробвали с Томи няколко различни видове капани.
Пластмасата можеше да бъде решението на проблема, ако започнехме да действаме преди да да се разпространили твърде много.
Но защо пластмасата? Кой елемент от нея ги ограничаваше до пълна неподвижност и ги задържаше в себе си, щом веднъж биваха уловени? Някой фактор, който може би щяхме да научим едва след продължително и старателно изследване. Сега обаче това нямаше значение. Достатъчно беше да знаем, че пластмасата става за тази работа.
Стоях известно време там и прехвърлях в ума си въпроса при кого да отида.
Разбира се можех да отида в полицията, но имах чувството, че там нямаше да ми обърнат достатъчно внимание. Същото важеше и за градската управа. Тя вероятно щеше за момент да се вслуша, да обсъди въпроса, да свика конференция и накрая да се почувства принудена да се консултира с някой експерт, преди да предприеме каквото и да било. А за намеса на правителството във Вашингтон в момента не можеше и да се мисли.
Бедата бе, че никой още не беше достатъчно уплашен. За да действат с подходяща бързина, те трябваше да бъдат силно уплашени, а аз имах повече време за това от който и да е друг.
Тогава се сетих за един човек, който бе уплашен колкото мен.
Белсън.
Белсън беше човекът, който щеше да ми помогне. Беше уплашен до смърт.
Той беше инженер и вероятно можеше да ми каже, дали замисленото от мен е добро или не. Можеше да седне и измисли как то да стане. Знаеше откъде да намери нужната ни пластмаса и повече от сигурно как да уреди произвеждането й. Може би знаеше също и някой, с когото би било добре да се говори.
Върнах се до ъгъла на къщата и се огледах.
Виждаха се наоколо полицаи, но не бяха много. Не правеха нищо, само стояха и гледаха, докато буболечките продължаваха да работят върху колите. Бяха вече добре оголили купетата им и сега се занимаваха с двигателите. Докато ги наблюдавах, видях как един двигател се издигна и заплава към къщата. От него капеше масло и падаха големи парчета спечена мърсотия. Потръпнах при мисълта как щеше да изцапа килимите и тапетите на Хелън.