Тъкмо се обърнах, за да занеса препарата в кухнята, когато Били и Томи дотърчаха задъхани от възбуда откъм задния двор.
— Господин Марсдън — каза Томи, — тази скала там е ахат. Ивичест ахат.
— Ами това е чудесно — казах аз.
— Но вие не разбирате! — извика Томи. — Никой ахат не е толкова голям. Особено ивичестият. Никога не надминава големината на юмрук.
Последното имаше ефект. Вниманието ми бе привлечено и аз изтичах зад къщата, за да погледна още веднъж скалата в градината. Момчетата дойдоха, топуркайки зад мен.
Скалата беше красива. Протегнах ръка и я погалих. Помислих си, какъв късмет имам, че някой я е тупнал в моята градина. Изобщо бях забравил за гергините.
— Обзалагам се — ми каза Томи със светнали от възбуда очи, — че за нея можете да получите много пари.
Не отричам, че приблизително същата мисъл бе минала и през ума ми.
Протегнах ръка и побутнах скалата ей така, само да почувствам масивността и реалността й.
Щом я побутнах, тя леко се разлюля от натиска!
Учуден, аз я побутнах малко по-силно и тя отново се залюля.
Томи стоеше с ококорени очи.
— Странно, господин Марсдън — рече той. — По правило тя не би трябвало да се помръдне. Сигурно тежи няколко тона. Вие трябва да сте ужасно силен.
— Не съм силен — отвърнах аз. — Не чак толкова.
Отправих се с несигурна крачка към къщата и прибрах препарата против вредители. После излязох и седнах угрижен на стъпалата.
От момчетата нямаше и следа. Вероятно бяха незабавно офейкали, за да разпространят новината сред съседите.
Ако това нещо беше ахат, както каза Томи; Ако скалата наистина беше един огромен ахат, тогава той представляваше фантастичен музеен експонат и можеше да донесе пари. Но в такъв случай защо бе толкова лек? Каквото и да е било десет души не би трябвало да могат да го помръднат.
Питах се също, какви бяха моите права, ако това нещо наистина беше ахат. Намираше се в мой имот и трябваше да бъде моя собственост. Но какво щеше да стане, ако се появеше някой и предявеше своите права?
Имаше и още нещо: Как бе попаднал тук?
Бях погълнат изцяло от безпокойството си, когато иззад ъгъла на къщата се появи Доби и седна на стъпалата до мене.
— Стават твърде странни неща — каза той. — Чух, че си имал в градината огромен ахат.
— Така ми каза Томи Хендерсън. Допускам, че е прав. От Били зная, че е колекционер на минерали.
— Велико нещо са хобитата — каза Доби, почесвайки се по бакенбардите. — Особено за децата. Научават много от тях.
— Да — съгласих се без ентусиазъм аз.
— Тази сутрин след закуска твоят син ми донесе едно насекомо за идентифициране.
— Казал съм му да не те безпокои.
— Радостен съм, че го донесе — каза Доби. — Никога досега не бях виждал такова.
— Прилича на калинка.
— Да — съгласи се Доби, — има малка прилика. Но не съм съвсем сигурен. Е, всъщност не съм дори сигурен, че изобщо е насекомо. Да си кажа правичката, много повече прилича на костенурка. Категорично липсва сегментация на тялото му, каквато се среща при всяко насекомо. Външната му обвивка е изключително твърда, а главата и краката му могат да се скриват под нея. Освен това няма никакви мустачки. — Той поклати малко смутен глава. — Разбира се, че не мога да съм сигурен. Ще е необходимо много по-обширно изследване, преди да се направи опит да бъде класифицирано. Не си намерил повече от тях, нали?
— Преди малко видях едно да се движи по пода.
— Би ли имал нещо против следващия път, когато видиш някое, да го хванеш за мен?
— Разбира се, че не. Ще се опитам да ти уловя едно.
Удържах на думата си. След като си отиде, слязох в сутерена и потърсих за него една буболечка. Видях няколко, но не можах да хвана нито една. Отказах се с отвращение.
След вечеря дойде Артър Белсън, появявайки се внезапно на отсрещната страна на алеята. Трепереше от възбуда, но това не беше нещо необикновено за него. Той беше неспокоен като птица човек и не му трябваше много, за да се разстрои.
— Чух, че скалата в градината ти е ахат — ми каза той. — Какво възнамеряваш да правиш с нея?
— Ами, не зная. Предполагам, че ще я продам, ако някой пожелае да я купи.
— Може би струва много пари — каза Белсън. — Не може току-така да я оставиш навън. Може да мине някой и да я открадне.
— Мисля, че не мога да направя нищо по-добро — отвърнах аз. — Определено не мога да я преместя, а нямам намерение да не спя цяла нощ, за да я пазя.
— Не е необходимо да си буден цяла нощ — каза Белсън. — Аз мога да ти помогна. Ще поставим около нея мрежа от жици и ще ги свържем със звънец.
Не бях особено впечатлен от предложението му и се опитах да го разубедя, но той беше упорит като орел на заешка следа. Отиде до своя сутерен и се върна с кълбо жици и куфарче с инструменти. Впрегнахме се на работа.