Работихме почти докато стана време за лягане. Инсталирахме жиците и от вътрешната страна на кухненската врата поставихме звънец. Хелън го погледна кисело. Ахат или не, не й хареса идеята да й се бъркаме в кухнята.
Посред нощ дрънкането на звънеца ме накара да скоча от леглото си, чудейки се какъв е целия този шум. После си спомних и изтичах по стълбите. На третото стъпало отдолу нещо се търкулна под крака ми и ме изпрати с главата напред във всекидневната. Проснах се и плъзгайки се налетях на една лампа, която падна върху мен и ме удари по главата. Оплетен от шнура й, се дотътрих до един стол.
Топче за игра, помислих си аз. Това проклето дете пак е пръснало топчетата си по цялата къща! Твърде голям е за това. Вече знае, че не трябва да оставя топчета по стълбите.
На проникващата през прозореца ярка лунна светлина видях топчето бързо да се премества. Не се търкаляше, преместваше се! По пода се местеха и други топчета. На лунната светлина се движеха бързо искрящи златни топчета.
И това не беше всичко. В средата на всекидневната стоеше хладилника!
Аларменият звънец продължаваше силно да звъни. Аз станах, освободих се от шнура на лампата и побързах към вратата на кухнята. Чух зад себе си Хелън да ме вика от площадката на стълбището.
Отворих вратата, излязох и, тичайки бос през мократа от росата трева, свих зад ъгъла на къщата.
До скалата стоеше едно объркано куче. Бе успяло да заплете един от краката си в глупавите жици на Белсън и сега стоеше там на три крака, мъчейки се да се освободи.
Извиках му и се наведох, за да потърся нещо, което да хвърля по него. Кучето внезапно се хвърли на една страна и успя да се освободи. После побегна панически по алеята.
Звънецът зад мен млъкна.
Обърнах се и са затътрих към къщата, чувствайки се като глупак.
Внезапно си спомних, че бях видял хладилника да стои във всекидневната. Но това не може да бъде, си казах аз. Хладилникът се намираше в кухнята, където му беше мястото, и никой не го беше местил. В края на краищата, нямаше причина да е другаде. Никой не би искал да го премества и дори да се бе опитал, щеше да вдигне достатъчно шум, за да събуди къщата.
Скалата и буболечките са ме разстроили и ми се привиждат разни неща, си казах аз.
Но това не беше вярно.
Хладилникът продължаваше да стои в средата на всекидневната. Щепселът бе изтръгнат от контакта и шнурът се бе влачил по пода. Локвичка вода от бавно топящия се лед попиваше в килима.
— Това ще го повреди! — ми извика Хелън, която стоеше в един от ъглите и бе вторачила поглед в странстващия хладилник. — А храната ще се развали и…
Били, още полуспящ, слезе, препъвайки се, по стълбите.
— Какво става? — попита той.
За малко щях да му кажа за буболечките, които бях видял да лазят из къщата, но навреме се сдържах. Нямаше смисъл да тревожа повече Хелън.
— Нека преместим този сандък обратно на мястото му — предложих аз. — Тримата ще можем.
С влачене, бутане, теглене и повдигане успяхме да го върнем на мястото му и отново го включихме. Хелън намери няколко парцала и започна да бърше мокрият килим.
— Татко, имаше ли нещо при скалата? — попита Били.
— Някакво куче — отвърнах аз. — Нищо друго.
— Още от самото начало бях против това — заяви Хелън, която бе коленичила и яростно бършеше килима. — Беше голяма глупост. Никой нямаше да открадне скалата. Тя не е нещо, което можеш просто да вдигнеш и отнесеш. Този Артър Белсън е луд!
— Съгласен съм с теб — казах мрачно аз. — Но той е добросъвестен и решителен човек, мислещ от гледна точка на приспособленията…
— Не ще можем да мигнем — продължи тя. — Ще трябва цяла нощ да ставаме час по час, за да преследваме заблудени кучета и котки. Не вярвам скалата да е ахат. За всичко е виновен Томи Хендерсън.
— Томи е колекционер на минерали — възрази Били, защитавайки непоколебимо своя приятел. — Когато види ахат, може да го познае. Има пълна кутия от обувки с намерени от него ахати.
И сега, помислих си аз, тримата стоим тук и спорим за скалата, когато онова, което ни засяга (случило се по най-невероятен начин) е преместването на хладилника.
Тогава през главата ми мина една случайна мисъл, която дойде бръмчаща незнайно откъде и рикошира в мозъка ми.
Потреперих от нея, а тя отново се върна, зарови се в мен и остана там:
Ами, ако имаше някаква връзка между хладилника и буболечките?
Хелън стана от пода.
— Ето, това е най-доброто, което мога да направя — каза тя. — Надявам се, че килима не се е повредил.