Освен това имах работа — трябваше да раздам снимките. Срещнах се със Сол Панцър пред Таймс Билдинг, където проучваше бежанците, с Ори Кедър в едно заведение на Лексингтън авеню и той ми съобщи, че човекът, който му дължи услуга, играе голф във Ван Кортлънд Парк и ще говорят по-късно. С Фред Дъркин и семейството му се видяхме в един ресторант на Бродуей, където в неделя обедът за възрастни струва долар и осемдесет и пет, а за деца — долар и петнайсет. В неделя към края на май Ню Йорк не е място да проправяте нови пътища.
Направих малък самостоятелен експеримент, преди да потегля обратно към Трийсет и пета улица. Не помня някога да съм услужвал на Някой продавач на бижута, но веднъж направих голяма услуга на един служител на нюйоркската полиция. Ако бях изпълнил дълга си като гражданин и правоспособен детектив, щеше добре да се нареди и още да е зад решетките, но се намесиха разни обстоятелства. Никой не знае за това, дори Улф. Човекът, на когото бях услужил, ми даде да разбера, че с удоволствие би държал палтото и шапката ми, ако един ден реша да вляза в юмручен бой, но доколкото бе възможно, бях стоял настрана от него. Тази неделя си казах, какво пък, защо да не дам възможност на човека да се реабилитира, позвъних му и се срещнахме на едно място. Обясних му, че има пет минути да ми каже кой е убил мисис Фром. Отвърна ми, че както вървят работите, ще му трябват пет години и пак не дава гаранция. Попитах го дали тези думи се основават на най-новите съобщения и той потвърди. Добавих, че това е всичко, което искам да знам и затова оттеглям предложението си за петте минути, но ако и когато би могъл да свърши това за пет часа, вместо за пет години, ще му бъда признателен да ми съобщи.
— Да ти съобщя какво? — попита той.
— Че работата е почти опечена. Нищо повече. За да предупредя мистър Улф да залегне.
— Прекалено дебел е, за да заляга.
— Аз обаче не съм.
— Добре. Съгласен съм. Сигурен ли си, че това е всичко?
— Абсолютно.
— Помислих си, че може би ще поискаш главата на Роуклиф с ябълка в устата.
Прибрах се вкъщи и казах на Улф:
— Успокойте се. Ченгетата си играят на криеница. Знаят повече от нас, но не са по-близко до отговора.
— А ти откъде знаеш?
— Ходих на врачка. Сведенията са достоверни, пресни и строго секретни. Видях се с момчетата и им дадох снимките. Искате ли маловажните подробности?
— Не.
— Някакви инструкции.
— Не.
— За утре нямам ли програма?
— Не.
Това беше в неделя вечерта.
В понеделник сутринта ми се поднесе рядко удоволствие. Улф никога не слиза долу преди единайсет. Закусва в стаята си и отива с асансьора за два часа при орхидеите, преди да слезе в офиса. Сутрин общува с мен по домофона, освен ако няма нещо специално. Явно тази сутрин беше специална — Фриц занесе закуската му, върна се в кухнята и тържествено обяви:
— Разрешена ти е аудиенция. Levèe!
Пиша го на френски, защото той го произнесе така.
Бях прегледал сутрешния вестник, където нищо не противоречеше на казаното от моята врачка и щом изпих кафето си се качих по стълбите, почуках и влязох. В дъждовни или дори облачни утрини Улф отмята черния копринен юрган към краката си, за да не го накапе и закусва в леглото, но когато е слънчево, кара Фриц да остави подноса на масата до прозореца. Сутринта беше слънчева и изживях въпросното удоволствие. С боси крака, разрошена коса и няколко декара жълта пижама, блеснала на слънцето, той беше сензационна гледка.
Поздравихме се с добро утро и ме покани да седна. Беше изпразнил чинията си, но не си беше допил кафето.
— Имам инструкции — съобщи той.
— Добре. Канех се да отида в банката в десет часа и да внеса чека на мисис Фром.
— Може. Оттам продължаваш. Вероятно ще си навън цял ден. Кажи на Фриц да вдига телефона и да взима обичайните предпазни мерки с посетителите. Докладвай периодично по телефона.
— Погребението е в два часа.
— Знам и следователно може да се върнеш вкъщи за обяд. Ще видим. Сега инструкциите.
Получих ги. Четири минути му стигнаха. Накрая попита дали имам въпроси. Намръщих се: