— Естествено. Мистър Гудуин би предложил за продан нещо, което не е негово — то е моя собственост. — Улф махна с ръка. — Но ловкостта ви в казуистиката, макар и впечатляваща, в случая е второстепенна. Въпросът е дали приемам предложението ви? Отговорът ми е не. Трябва да го отхвърля.
Кафнър удари с юмруци по дръжките на креслото.
— Не можете да го отхвърлите! Не можете!
— Не мога ли?
— Не! Имам право да настоявам като представител на интересите на мисис Фром! Вие нямате право да откажете! Това е незаконна намеса в моите служебни правомощия!
Улф поклати глава.
— Ако нямаше никаква друга причина да ви откажа, щеше да е достатъчно и това, че ме е страх да си имам работа с вас. Вие сте прекалено пъргав за мен. Само преди няколко минути ме обвинихте в незаконна намеса заради това, че съм предложил да продам информацията, а сега излиза, че незаконна намеса е отказът ми да я продам. Съвсем ме объркахте. Най-малкото ще ми трябва време да се съвзема. Знам как да ви намеря. Ще закъснеете за погребението.
Вярно беше. Кафнър погледна часовника си и стана. По лицето му личеше, че на тръгване иска да остави добро впечатление. Усмихна се първо на мен, после на Улф.
— Извинявам се — каза той, — ако съм си позволил прекалено силни обвинения. Надявам се, че ще ме разберете. Това е най-тежката ситуация, в която съм попадал. Най-тежката! Очаквам и се надявам да ми се обадите.
Изпратих го и докато се върна, Улф вече беше в трапезарията.
11
В шест и трийсет същия следобед седях на твърд дървен стол в доста тесния кабинет на заместник-прокурора Манделбаум и държах реч.
Публиката се състоеше от трима души — достатъчно за такова помещение. Манделбаум, закръглен човек на средна възраст, на когото предстоеше след две години да бъде отнесен към категория „плешиви“, седеше на бюрото си. До него се намираше едно ченге от Отдел „Убийства“, казваше се Рендъл, беше висок, с тесни рамене и само кожа и кости. Срещу мен седеше Джийн Ести, с тъмносива рокля, която много не отиваше на зелените й очи, но вероятно в гардероба си не беше намерила по-подходящ тоалет за погребението.
Разговорът, състоящ се главно от въпросите на Манделбаум, на които ние двамата с мис Ести отговаряхме, продължи горе-долу десетина минути, докато в един момент почувствах, че вече има подходяща атмосфера за моята реч и я произнесох.
— Не ви обвинявам — казах на Манделбаум, — че си губите времето, нито дори, че губите моето, защото знам, че деветдесет процента от разследването на едно убийство се състои в обикаляне на погрешни адреси, но нещата се проточиха прекалено дълго. Къде се намираме сега? Независимо какви са фактите, аз във всички случаи ще изляза с достойнство. Ако мис Ести си е измислила всичко, не съм ви нужен, за да ви помагам да откриете защо. Ако казва истината и съм й направил въпросното предложение от свое име, вече уведомихте мистър Улф по телефона и той е този, който ще ме пече на шиш, не вие. Ако Улф ме е изпратил при нея с предложението, както предпочитате да мислите, за какво се вдига толкова шум? Той би могъл да пусне обява във вестника и да предложи копие от разговора си с мисис Фром на всеки, който е готов да заплати цената. Това може да не е много благородно и не би ви харесало, но за какво бихте го подвели под отговорност? Дойдох тук по ваше искане, а сега желая да си отида вкъщи и да се помъча да убедя работодателя си, че не е хранил змия в пазвата си.
Не беше чак толкова лесно, но след още пет минути ми разрешиха да си тръгна, без да се наложи да си пробивам път със стрелба. Джийн Ести не предложи да ме целуне за довиждане.
Наистина исках да се прибера вкъщи, защото трябваше да вечерям рано и след това да отида на среща с Ори Кедър. Към пет часа той беше пристигнал в офиса с доклад, който ми даваше основание да обезпокоя Улф и аз го качих горе. Улф беше кисел, но го изслуша. Продавачът от „Буде“ не бил виждал обици във форма на паяци — нито златни, нито някакви други, но беше дал на Ори списък с имена на хора, свързани с производители, вносители и търговци на едро и дребно, а Ори ги беше проверил, главно по телефона. Към четири часа вече почти се канел да докладва, че в Ню Йорк никога не е имало дори една обица във форма на паяк, когато представителят на един търговец на едро го посъветвал да поговори, с доставчика на фирмата, мис Грамън.
Мис Грамън заявила, че видяла обици-паяци и не останала възхитена. Един ден преди няколко седмици — не можела да посочи точната дата — минавала по Четирийсет и шеста улица, спряла да разгледа една витрина и ги видяла — две големи обици-паяци в кутийка със зелено кадифе. Сторили й се ужасни, със сигурност никога не би предложила такъв модел на своята фирма и се изненадала, че ги вижда на витрината на „Джулиъс Гърстър“, защото повечето бижута, предлагани в неговото магазинче, говорели за отличен вкус.