Капитанът затвори външния люк.
— Така.
Всички чакаха. Пулсът на кораба препускаше, сърцето му бясно туптеше, поело Чашата злато в себе си. Студената кръв се мяташе — нагоре, назад, надолу, напред, нагоре, назад, надолу, напред…
Капитанът бавно издиша.
От тавана спря да капе. Ледът се втвърди отново.
— Да се махаме оттук.
Корабът обърна и побягна.
— Слушайте!
Сърцето на кораба постепенно забавяше ход. Стрелките забръмчаха и устремно запълзяха назад през хилядите. Гласовете на термометрите припяваха смяната на сезоните. Сега всички мислеха едно и също — по-далеч, по-далеч от огъня и пламъците, от жегата и топенето, от жълтото и бялото. Назад в студеното и тъмното. Може би след двадесет часа щяха дори да изключат някои от хладилниците и да прогонят зимата. Скоро щяха да полетят в толкова студена нощ, че сигурно щеше да им се наложи да използват новата пещ на кораба, да получат топлина от изолирания огън, който сега носеха като неродено дете.
Връщаха се у дома.
Връщаха се у дома и докато се грижеше за тялото на Бретън, лежащо върху белия сняг, капитанът успя да си спомни едно стихотворение, което бе написал преди много години.
Остана дълго до тялото, изпълнен с множество различни чувства. Чувствам се тъжен, помисли си. И се чувствам добре, чувствам се като момче, връщащо се от училище с букет глухарчета.
Въздъхна със затворени очи.
— Е, сега в каква посока летим? — Усещаше хората си, седяха или стояха около него, освободени от ужаса, дишащи спокойно. — След като дълго се спускахме надолу към слънцето, след като го докоснахме, помотахме се малко и побягнахме, накъде отиваме? Когато се отдалечавате от ярката светлина, от пладнешката жега и леността, накъде се насочвате?
Екипажът зачака той да го каже на глас. Чакаха да събере цялата прохлада и белота, очаквания и освежаващ климат на думата, виждаха как се оформя в мозъка му, как се обръща нежно върху езика, подобно на парче сладолед.
— Сега за нас в космоса има само една посока — каза най-сетне той.
Те чакаха. Чакаха, докато корабът се носеше бързо в студения мрак, отдалечавайки се от светлината.
— Север — промърмори капитанът. — Север.
И всички се усмихнаха, сякаш внезапно в горещия следобед бе повял ветрец.