— Накъде да фърфя сега, маса Уил? — попита той.
— Продължавай нагоре по най-големия клон, онзи от тази страна — отвърна Льогран.
Негърът веднага се подчини и очевидно без особена трудност започна да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре, докато тантурестата му фигура не изчезна напълно в обгърналия го гъст листак. Най-после гласът му долетя като ехо:
— Колко още да се изкачфам?
— Къде си сега? — попита Льогран.
— Много фисоко — отвърна негърът, — до сами фърха на дърфото; фиждам небето.
— Остави небето, а внимавай какво ще ти кажа. Погледни надолу и преброй колко разклонения има под тебе. Колко разклонения си преминал?
— Едно, две, три, четири, пет; преминал към пет големи разклонения до онофа, на което се намирам сега.
— Тогава се изкачи на следващото разклонение.
След няколко минути гласът отново долетя, като ни съобщаваше, че седмото разклонение е достигнато.
— А сега, Юп — извика силно развълнуваният Льогран, — искам да се придвижиш, докъдето можеш, по това разклонение. Обади ми се, като видиш нещо необикновено.
Ако все още изпитвах някакво малко съмнение относно умопомрачението на моя приятел, сега то окончателно ме напусна. Нямах друг избор, освен да направя заключение, че е обезумял, и се замислих сериозно как да го отведа у дома. Докато обмислях какво е най-добре да се направи, отново долетя гласът на Юпитер:
— Много ме е страх да рискуфам и да фърфя по този клон, съфсем е изсъхнал към края.
— Казваш, че е сух ли, Юпитер? — извика Льогран с разтреперан глас.
— Да, маса, напрафо си е отишъл, сфършил е, готоф е за оня сфят.
— Господи, какво да правя сега? — промълви Льогран, обзет явно от голяма тревога.
— Слушай! — обърнах се аз към него, зарадван от удалата ми се възможност да се намеся и да кажа нещо. — Хайде, върви си вкъщи и си легни. Хайде! Бъди разумен! Става късно, при това не забравяй обещанието си.
— Юпитер — извика той, без да ми обърне ни най-малко внимание, — чуваш ли ме?
— Да, маса Уил, чуфам фи ясно.
— Тогава провери добре дървото с ножа си и виж според тебе дали е много гнило.
— Че е гнило, маса, гнило е отвърна след малко негърът, — но не чак толкофа, колкото изглежда. Мога да рискуфам и малко по-нататък по клона, но сам, тофа си е прафо.
— Сам ли! Какво искаш да кажеш?
— Ами за бръмбара гофоря. Много тежи тоя бръмбар. Ако го хфърля долу клонът няма да се счупи само от тежестта на един негър.
— Ах ти, проклет мошенико! — извика Льогран с явно облекчение. — Какви глупости ми дрънкаш? Главата ще ти откъсна, ако посмееш да хвърлиш бръмбара. Слушай, Юпитер, чуваш ли ме?
— Да, маса, няма що да крещите така на бедния негър.
— Добре де, чуй сега: ако рискуваш още малко напред по клона, доколкото смяташ това за безопасно, и не хвърлиш бръмбара, ще ти подаря един сребърен долар веднага щом слезеш долу.
— Тръгфам, маса Уил, разбира се — отвърна мигновено негърът; — почти съм на самия край.
— На самия край! — почти изкрещя Льогран. — Искаш да кажеш, че си стигнал края на този клон?
— Скоро ще стигна до края, маса. О-о-о-о-ох! Боже господи! Какфо е тофа на дърфото?
— Ей! — извика много радостно Льогран. — Какво има?
— Нищо, само един череп, някой е остафил глафата на дърфото, гарфаните са изкълфали цялото месо.
— Череп ли, казваш? Много добре. Как е прикрепен за клона? С какво?
— Да, маса, трябфа да погледна. Колко странно, фярно, фъф черепа има голям и дълъг гфоздей, той държи черепа на дърфото.
— Добре. Юпитер, а сега прави точно онова, което ти казвам, чуваш ли?
— Да, маса.
— Внимавай тогава; намери лявото око на черепа.
— Хм! Е! И таз добра! Та черепът фъобще няма очи.
— Ама че си глупав! Можеш ли да различаваш дясната от лявата си ръка?
— Да, зная, фсичко зная, тази ми е ляфата ръка, с нея цепя дърфа.
— Вярно. Ти си левак. Лявото ти око е на същата страна, на която е и лявата ти ръка. Сега, предполагам, можеш да намериш лявото око на черепа или мястото, където се е намирало лявото око. Намери ли го?