Тод Мос — Джъд Райкър: Златният час #1
Бележка на автора
Макар и почерпена от личния ми опит, „Златният час“ си остава изцяло литературна измислица. Принципът на „златния час“ — за незабавна интервенция при инфаркти, инсулти и тежки травми — е понятие от спешната медицина, което научих, докато карах линейка на Бърза помощ в Бостън. Не са ми известни до момента академични публикации, открили подобна закономерност в политическата сфера, но се наблюдава увеличение в броя на научните статии, придаващи количествено измерение на движещите сили на политическите конфликти.
В историята, която следва, всякаква прилика с действителни лица или събития е чиста случайност. Тимбукту обаче съществува.
За часовите пояси
Часовниците и в Мали, и във Великобритания са по Гринуич, но Мали няма лятно часово време. Следователно в „Златният час“ Мали е с четири часа напред спрямо Източното стандартно време на Съединените Щати, докато Великобритания е с 5 часа напред, а Германия — с 6.
Предимствата на неофициалните канали в дипломацията са: секретност, скорост и избягването на вътрешни бюрократични боричкания.
Г. Р. Беридж „Дипломация: теория и практика“
Пролог
Село Бангоро, Мали, Западна Африка
104 километра северно от Тимбукту
Камилско месо.
При самата мисъл за това устата й се напълни със слюнка. Стек с топено сирене в питка, но от камилско вместо говеждо месо?
Кейт отдавна си мечтаеше да хапне нещо любимо и познато, но трудно би могла да се озове по-далече от дома. Навремето, когато баща й звънеше по телефона от някое забутано градче в дълбоката провинция на Пенсилвания, където пътуваше често по работа, казваше на шега: „Аз съм в Тимбукту“. Сега тя живееше на три часа път с кола — или, както казваха местните, на три дни пеша — от същинското Тимбукту. Отвъд средата на нищото.
Стоманеното резе рязко изчатка, когато Кейт заключи класната стая и щракна яркожълтия катинар. Ключът — също яркожълт като училищен автобус — висеше на кожена каишка около шията й. Както всички около нея знаеха, този ключ беше чиста формалност, но директорът на училището държеше на сигурността. Особено за символичната библиотека от няколко десетки тома, всеки ревниво доставен на ръка от Кейт и неколцината доброволци от Корпуса на мира, работили тук преди нея.
А какво му е лошо на камилското? На вкус е като говеждо. Аз може да съм първата. Да стана първопроходец на камилските стекове с топено сирене в питка.
Кейт облиза устни. Беше чисто губене на време — и тя си го знаеше — да фантазира за някакви недостижими лакомства. Но като ритуал донякъде компенсираше носталгията по дома. И палещата жега на Сахара.
Слънцето се спускаше към хоризонта и обливаше небето на запад в онова пищно огненооранжево, което може да се види само в Африка.
Повечето от учениците й отдавна се бяха разотишли — момичетата повикани у дома да носят вода с кобилици, момчетата да прибират козите от паша. Неколцина ленивци все още се мотаеха около училището с окъсаните си бледосини униформи и наблюдаваха как чужденката заключва за деня.
Кейт преметна раницата си през рамо и свърна по пясъчната пътека към къщи. Ако не се броеше училището, нейното жилище беше единствената бетонна сграда в селото. Всичко останало — колибите на селяните, хамбарите за просо, павилиончетата, предлагащи кока-кола, продълговати розови сапуни, туби със зехтин и предплатени карти за мобилни телефони — беше от сушена глина.
Макар да падаше здрач, температурата не слизаше под 40 градуса. По носа и скулите й бяха избили капчици пот и се стичаха на солени ручейчета към устните. Дългата й червена коса, вързана на стегната конска опашка, се полюшваше в такт със стъпките й.
Беше изтощена. Но дългият й работен ден, слава богу, бе приключил.
— Мис Кейти, мис Кейти! Ехо! Как сте? Мис Кейти!
Тя махна с ръка на тумба малки дечица, които подскачаха по пътеката, голи и покрити с прахоляк.
— Здравейте! Добър вечер.
Кейт се насили да им се усмихне приветливо. Цената да си местна знаменитост, напомни си тя. Както и първата червенокоса жена с лунички, която бяха виждали в селото.
— Ехо! Мис Кейти? Bonjour! Здравейте!
С подвиквания и кикот децата се пръснаха из храсталаците. Останала сама за четирийсетминутния преход, който извършваше всеки ден през последните пет месеца, тя се отдаде на мислите си.
Липсваше й семейството, особено баща й. Кейт обичаше да излизат само двамата в събота или неделя за ранен обяд. Баща й прекарваше цялата работна седмица извън Филаделфия и се прибираше в петък с последния влак. Следобед и вечер беше твърде зает с работа, дори в почивните дни. Но времето до обед посвещаваше на семейството си. Кейт дори бе предпочела щатския университет на Пенсилвания пред „Йейл“, за да може да е по-близо до дома. И почивните й дни да са същите като в детството.