На пистата го очакваше малка делегация. Неколцина едри мъже с костюми и тъмни очила, покриващи плътно лицата им, бяха заобиколили дребна жена с къса посивяла коса и мургаво обветрено лице.
Зад групичката чакаше кортеж от три автомобила: малко полицейско пежо с мигащи лампи, нов пикап тойота с надпис GENDARMERIE NATIONALE, наплескан несръчно с шаблон отстрани на вратите, и лъснат до блясък черен шевролет събърбан с американски знаменца, които се полюляваха върху малки пилончета в двата края на предната му броня.
Джъд слезе по стълбичката и докато останалите пътници се източваха покрай малката групичка в посока към терминала, жената пристъпи напред с протегната за здрависване ръка.
— Добре дошли в Мали, доктор Райкър.
— Радвам се да ви видя, посланик Джеймс. Нямаше нужда да идвате до летището. Можехме да се видим направо в посолството.
— Не, не, за мен е удоволствие. Освен това така е по протокол. Малийците са особено развълнувани, че специален пратеник на американското правителство е дошъл да ги посети. Да вървим.
С тези думи тя се обърна и се качи в събърбана. Джъд заобиколи големия автомобил, от другата страна един от мъжете вече му държеше вратата. Полицейската сирена зави и останалите от охраната се натъпкаха в белия пикап. Джъд наведе глава и се качи в джипа. Вратата се затръшна зад него с леко изскърцване и неочаквано силен трясък. Брониран джип. Кортежът потегли стремително напред и американските знаменца заплющяха.
Това е по-добре от разнебитената маршрутка, в която се возих при предишното си идване в Мали.
След десет секунди колите също така рязко спряха пред една бетонна сграда с надпис ВИП. Посланичката вдигна рамене. Джъд я последва през една врата, от двете страни на която бяха застанали невъзмутими войници с автоматични карабини.
Вътре ги очакваха строени в редица мъже с яркосини или снежнобели, дълги до земята роби, наречени бубу, каквито се носеха навсякъде в тази част на света. В залата имаше десетина канапета, тапицирани с позацапано кадифе в цвят бордо, а на стената един до друг висяха огромни плоски телевизионни екрани, единият от които предаваше футболен мач, а по другия течаха новините на „Ал Джазира“ на френски с арабски субтитри. И двата бяха усилени докрай. Над телевизорите леко накриво беше закачен портрет на президента Бубакар Майга, който гледаше бащински строго изпод бялата си шапка.
Но онова, което най-много направи впечатление на Джъд наред с внезапната атака от шум и ярки цветове, беше студът. В далечния ъгъл огромен климатик бълваше леден въздух в цялото помещение. Слънчевите му очила се запотиха. Той ги свали и ги пъхна в горния джоб на сакото си.
Посланичката не реагира при тази рязка смяна на температурата и невъзмутимо придружи Джъд до строените в редица посрещачи, за да го представи на всеки поотделно, Джъд се здрависваше, усмихваше се учтиво, но имената и длъжностите им не му говореха абсолютно нищо. Намирам се на границата на най-голямата пустиня в света, а умирам от студ.
— С много от тях не след дълго ще се видите пак — каза посланичката, след като церемонията приключи, а мъжете се оттеглиха по канапетата си и наизвадиха изпод робите си мобилни телефони. — Ахмед ще ви вземе паспорта и ще донесе багажа ви до резиденцията. Да вървим.
Джъд предаде на шофьора дипломатическия си паспорт и последва посланик Джеймс, която вече излизаше от ВИП залата и крачеше към събърбана. Кортежът, междувременно подсилен с още няколко автомобила, профуча през портала на летището с виещи сирени и мигащи лампи и се понесе по шосето към центъра на града.
— Съжалявам, че трябваше да ви сервирам това още със слизането ви от самолета, но съм сигурна, че вече сте свикнали, доктор Райкър — каза тя с едва доловим провлачен тексаски акцент.
— Джъд, ако обичате — поправи я той. — Да, дотук пътуването си го бива.
— Идвате от Сенегал, нали?
Джъд си каза, че посланичката наближава шейсет и възрастта за пенсиониране и че навремето вероятно е била хубавичка. Дипломатическата служба никого не е пощадила.
— Да, а преди това бях в Мавритания, Гвинея и Либерия — отвърна той. — Утре вечер летя за Нигер.