— Радвам се да те видя, Би Джей — каза тя някак си притеснено.
После го прегърна и го целуна по двете бузи. Джъд наблюдаваше сцената омагьосан. Нима виждаше мираж?!
— Джъд, това е нашата агрономка Джесика Уайт. Неотдавна Джесика защити докторат в Университета на Уисконсин. Едно от новите ми протежета.
Тя му се усмихна учтиво, но без особен интерес.
— Университетът има добра програма за Африка — осмели се да каже Джъд.
Тя кимна.
— Джъд ми беше студент. Току-що завърши. Написа блестяща дисертация за управление на конфликти. С емпирични данни, каквито никой не е събирал досега. За мой късмет го придумах да ми помогне още веднъж, преди да е излетял от гнездото на Ван Холън. Ще участва с нас в проекта на фондация „Хавърфорд“, но от есента започва работа като младши преподавател в колежа „Амхърст“.
— Аха, много добре! — каза Папа Туре. — В Масачузетс, впечатляващо!
— Да, много се радвам — каза Ван Холън, като отново се поглади по брадата. — Все още не съм изгубил надежда да го убедя от време на време да слиза от кулата си от слонова кост и да поработва по някой от проблемите на реалния свят, но ако е решил да става преподавател, защо да не е в „Амхърст“? Нали така, доктор Райкър?
— Престани! — каза Джъд, почервенял от смущение.
— Джъд го бива повече да работи с числа, отколкото да общува с хора — добави Ван Холън. — Все още усвоява базисни социални умения. Нали, Джъд?
— В „Амхърст“ се намират оригиналните събрани съчинения на Емили Дикинсън — обади се Джесика.
— Не знаех това — каза Джъд.
— Любимата ми поетеса.
— Аха, още ме бива! Знаех си, че ще си допаднете от пръв поглед — каза Ван Холън, като разпери ръце и прегърна и тримата едновременно. — Ще направим страхотен екип. Знам го! А пък ти, Джъд, момчето ми, ще се влюбиш в Мали…
7
Бамако, Мали
Преди осем месеца
И наистина се влюбих, по много причини, мислеше си Джъд, докато седеше в колата на път от летището. Но мисълта за това първо пътуване му напомни и за нещо, което твърде дълго бе отлагал.
След като джипът на посланичката пристигна в приличната на крепост резиденция, Джъд се извини и се оттегли в стаята за гости. Седна на леглото с телефон в ръка и се замисли за разговора, който не желаеше да проведе.
Бяха минали едва няколко седмици от смъртта на Би Джей. Джъд още не бе разговарял с Папа Туре. Няколко пъти бе понечил да го направи, дори вдигаше и набираше петнайсетте цифри. Но всеки път затваряше, преди отсреща да отговорят. Може би се чувстваше гузен. Може би не беше още готов за разговора с Папа. Или просто още не бе приел за себе си факта, че менторът му си бе отишъл от този свят.
Джесика също беше разстроена от смъртта на Би Джей. И двамата знаеха, че е тежко болен, но въпреки това краят му бе неочакван за тях. Така се случи, че по това време Джесика трябваше да замине внезапно за Индонезия, за да отстрани възникнал проблем в един от проектите й, и когато краят най-после дойде, се намираше в Джакарта и трябваше да пропусне погребението. Джъд остави децата при баба им и взе самолета за Калифорния. По време на заупокойната служба набра номера й и вдигна телефона така, че тя да може да чува всичко от хотелската си стая на другия край на света. Джесика прикриваше умело чувствата си, но Джъд знаеше, че е съсипана. Той подозираше, че жена му често си поплаква за Би Джей, но и че никога няма да му позволи да я види разплакана.
Джъд погледна телефона в ръката си и набра местен номер.
— Oui? — отвърна кратко басов мъжки глас.
— Казвам се Джъд Райкър, търся Папа Туре. Там ли е? С Папа ли говоря?
— Ах, Джъд! — Гласът внезапно стана с няколко октави по-висок. — Моят американски приятел, който обича бирата! Надявах се те чуя. Вчера си мислех за сватбата ти. Не мога да повярвам, че вече осем години си женен. Спомням си как пожълтяваха дърветата във Върмонт онази есен. Беше забележителна гледка за един африканец, нали разбираш? Ah, mon dieu, tres magnifique! Като стана дума за красота, как е Джесика? Как са вашите чудесни момчета?
— Всички са добре. Изпращат ти много поздрави.
— На колко станаха?
— Тоби е на пет. Ноа току-що навърши три.
— О, колко хубаво! Сигурен съм, че са силни деца. Също като майка си.
— Да, Папа. Аз съм… аз съм тук, в Бамако.
— Сега? В момента си тук, в Мали?
— Ъхъ.
— Защо не ми каза? Какво правиш тук? Аз вече не работя кой знае колко за „Хавърфорд“. От време на време ги консултирам по някои от водните им проекти. Откакто Мириам почина, а синът ми се премести да живее в Дакар, все още преподавам в университета. Парите не са кой знае колко, но поне си намирам какво да правя. Не ми каза, че ще идваш. Ще мина да те взема от хотела.