— Не, не, аз също не съм тук по линия на „Хавърфорд“. Друг път ще ти обясня. Тази вечер съм зает, а утре пътувам обратно. Аз… съжалявам, Папа. Не мисля, че този път ще имаме време да се видим.
— Но кой идва до Бамако чак от Масачузетс за един ден? Това е абсурд! C’est ridicule!
— Вече работя за правителството. В Държавния департамент. Започнах преди няколко месеца. Специален проект за оценка на риска от конфликти. Не мога да ти кажа повече от това.
— Разбирам, държавна служба! Станал си голям човек! Un grand homme. Много добре. Професорът би се гордял с теб.
Джъд вече съжаляваше, че се е обадил на стария си приятел. Беше грешка да му звъни по телефона, без да отдели време за среща на живо. След толкова години работа с чужденци Папа Туре, разбира се, имаше ясна представа за различното отношение на американците към светските задължения. Но този път Джъд се притесни, че го е обидил.
— Да, професорът. Би Джей липсва на всички ни.
— Джъд, срам ме е, че не дойдох на погребението. Но едно пътуване до Калифорния щеше да дойде твърде много за старите ми кокали. Надявам се, че разбираш и ще ми простиш.
— Разбира се, Папа. Всичко е наред. Няма нужда да се извиняваш.
— Не беше възпитано от моя страна.
— Аз съм този, който трябва да се извини. Да дойда чак до тук, а да не мога да те видя! Но в скоро време със сигурност ще имам отново път към Бамако. Обещавам. А когато това стане, ще изпием много бири, за да наваксаме. Днес просто исках да ти се обадя, да видя как си.
— Разбирам. Но имам въпрос: какъв ли е този странен конфликт в Мали, дето изисква да дойдеш чак от Америка? И то за един ден?
Папа Туре имаше инстинкти на учен изследовател, които го караха да поставя всичко под въпрос. И тези инстинкти се бяха задействали.
— О, нищо особено, Папа. Обичайните тревоги на правителството за преврати и войни из Африка. Предполагам, че са ме избрали, понеже са харесали научната ми работа. Искам да кажа, нашата работа.
— Ще отидеш ли в Тимбукту?
— Не.
— Трябва да отидеш.
— Много бих искал. Никога не съм бил в Тимбукту. Но няма да стане този път. Нямам време.
— О, не, Джъд! Ти просто трябва да идеш в Тимбукту! Там се случват разни неща.
— Да бе, знам — съгласи се Джъд. — Предполагам, че след като вождовете на туарегите не са се оставили да бъдат покорени две хиляди години, едва ли можем да очакваме в скоро време решение на проблема.
— Не, не, този път е различно. Не са само обичайните неприятности. Нови неща се случват. Лоши. Питай приятелите си в правителството. Твоите хора.
Силно почукване на вратата прекъсна разговора им.
— Доктор Райкър, обадиха се от двореца. Президентът е готов да ви приеме. — Беше посланичката. — Ще ви чакам в колата.
— Добре, благодаря. — Джъд със закъснение покри телефона с длан. — Идвам веднага. — После отново вдигна апарата до ухото си. — Папа, толкова ми беше приятно да те чуя. Искам да науча повече. Повярвай ми, скоро пак ще дойда насам и ти дължа една вечеря.
— Ще се срещаш с президента Майга! Я виж ти… Ама ти наистина си станал голям човек, а, Джъд?
— Де да бях. Нека отсега да се уговорим скоро пак да се видим, този път да не чакаме да минат години, става ли? Дръж се, Папа!
— Тук имаме една поговорка, Джъд. Солта идва от север, златото от юг, а мъдростта от Тимбукту.
Когато Джъд се качи в колата, посланик Джеймс му подаде някакво листче.
— Току-що пристигна от вашата служба.
Беше изрезка от „Уошингтън Поуст“ с дата от същия ден, озаглавена „Сенатът прокарва нови санкции в глобалната война срещу дрогата“. Серина бе подчертала няколко пасажа:
„Сенатор Брайс Маккол (демократ, Пенсилвания), председател на Сенатската комисия по външна политика, замисля допълнителни санкции срещу държави, за които се смята, че не оказват съдействие на глобалните усилия на Америка за борба с наркотиците. (…) В изявление на пресконференция, заобиколен от цялото си семейство, включително двете си млади дъщери, Маккол обяви: „Ние не можем повече да толерираме държави, които приемат американската помощ, но си затварят очите пред действията на наркотрафиканти, опериращи безнаказано на тяхна територия. Ние сме длъжни да защитим страната си и своите деца…“. Поправката на Маккол за наркотрафика задължава Държавния департамент да докладва пред Конгреса годишната си оценка за равнището на съдействие, оказвано от всяка отделна държава за ограничаване на незаконната търговия с наркотици. (…) Всяка държава, преценена като недостатъчно ангажирана в оказването на съдействие, ще понесе незабавни финансови санкции, включително преустановяване на американската помощ. Маккол е дългогодишен застъпник на една по-твърда политика от страна на Съединените щати срещу трафика на дрога, като това е най-новото му усилие за увеличаване на натиска срещу държави, за които смята, че подпомагат международната търговия с наркотици. (…) Сътрудници на сенатора потвърдиха, че основната му мишена са политически фигури в Централна Америка с предполагаеми връзки с наркокартелите, но отхвърлят притесненията, че поправката на Маккол, ако бъде приета, ще усложни ненужно отношенията ни с други държави. (…) Поправката на Маккол за наркотрафика се очаква да мине и през двете камари още тази седмица, докато от Белия дом дават положителни сигнали, че „президентът ще подпише всеки законопроект, който защитава американските деца“.“