— Ние организирахме курсове за обучение на граничните патрули с камили по северната граница от инструктори на нашите специални части — намеси се посланичката. — Обучението мина много добре. Обучихме и оборудвахме и ударни отряди за борба с тероризма, тъй наречените „Скорпиони“.
— Да, и ние сме много благодарни за американската помощ — заяви Идриса с недотам искрен тон.
— А какво е положението с хеликоптерите? — попита Джъд. — Видях един на летището. Руски военен МИ-24, ако не се лъжа?
Аз може да съм професор по хуманитарни науки от колеж в Нова Англия, но от бойни хеликоптери разбирам.
— Точно така, доктор Райкър — отвърна Идриса. — Наричаме ги „крокодили“. Но те са украински, не руски. Съветите ги използваха за борба с терористите в Афганистан. Ние ги използваме за борба с терористите в Сахара.
Джъд кимна.
— И така, господин генерал, каква е обстановката в Тимбукту? — запита той.
Лариса му хвърли озадачен поглед, но той се направи, че не го забелязва. Преди Идриса да бе успял да отговори, Майга се намеси:
— В Тимбукту всичко е много добре. Там проблеми нямаме. Генерал Идриса контролира изцяло положението.
— Много се радвам да го чуя. А какво ще кажете за терористичните клетки, които се опитват да проникнат в страната от север? Представляват ли те нарастваща заплаха?
— Да, има ги и тях. Но това не са малийци — отвърна твърдо Майга. — Става дума за чужденци, идват в Мали от Либия и Алжир, възползват се от гостоприемството на нашата открита и дружелюбна страна. Тези хора обаче никога няма да пуснат корени тук, защото нашата религия отхвърля екстремизма, а културата ни приема всички такива, каквито са. Ако се върнем назад, към империята Сонгай и търговския център Тимбукту, Мали винаги е било родина на много народи. В течение на хиляда години ние сме били пресечна точка на всякакви култури, които са си давали среща, общували са и са търгували помежду си. Ние не приемаме насилието.
— А джихадисти от Близкия изток?
— Не мисля, че има такива при нас. Но бихме приветствали засилено сътрудничество. Трябва да работим заедно, за да не позволим на радикалите да тровят съзнанието на нашата младеж и да вредят на Африка.
Идриса кимна бавно и добави с каменно лице:
— Нуждаем се от повече споделяне на разузнавателна информация, за да се борим със заплахите за сигурността.
Майга кимна мълчаливо в знак на съгласие, после добави:
— Знаете ли, доктор Райкър, ние с вас може да си сътрудничим усилено, но туарегите имат една поговорка: „Никой не е господар на пустинята, пустинята е господар на всички ни“. — С тези думи президентът се пресегна и хвана Джъд за ръката. — Приятелю… — Той се наведе към него. Дъхът му ухаеше на мента. Президентът погледна Джъд право в очите. — Моля те, кажи ми. Ужасно ми липсват летните нощи на Шей Стейдиъм. Как са моите „Мете“?
Когато се озоваха обратно в безопасността на бронирания автомобил, посланичката изглеждаше спокойна и в добро настроение.
— Мисля, че мина успешно — каза тя. — Трябва обаче да поработиш върху изявленията си за медиите, Джъд. Но извън това всичко мина много добре. Президентът те харесва.
— Да, още съм нов в тази роля. Камерите ме свариха неподготвен.
Събърбанът, все така воден от полицейски ескорт, премина през портала и ускори по широкото шосе обратно към центъра на града. Джъд се хвана за дръжката над прозореца и се загледа в сменящите се край колата градски сцени, подпрял глава на сгъвката на лакътя си.
Минаха покрай автогара; многоцветни маршрутки си провираха път през тълпи от хора, чакащи реда си да се качат на автобуса. Кондукторите, закрепени като по чудо върху задната стъпенка, обявяваха на глас направленията из столичния град.
— Ще свикнеш — каза Лариса. — Трябваше да те предупредя, че президентът е обсебен от „Ню Йорк Мете“. Не го казва, за да се хареса на високопоставения американски посетител. Той действително…
Изведнъж настана мъртвешка тишина, която трая само миг. После всичкият въздух от вътрешността на колата бе засмукан от експлозията, която отекна в черепа на Джъд. Тежкият автомобил залитна надясно, Джъд затвори очи, а пръстите му продължиха да стискат дръжката. Кокалчетата им бяха побелели от усилието.
— Дръжте се! — извика агентът от охраната на предната седалка.
Бронираната машина занесе на една страна, вдигна се на двете си колела, застана за миг неподвижно и после бавно се претърколи върху десните си врати. Дръжката се изплъзна от ръката на Джъд, той се срина през задната седалка, която бе станала отвесна, и накрая се спря в скута на посланичката.