— Виж, Сънди, знам, че се стараеш да станеш сериозен анализатор. Но погледни нещата от моята гледна точка. Извършен е преврат и първото нещо, което трябва да направим, е да разберем какво, по дяволите, става и кои са играчите. Затова ви идвам на крака, за да установя фактите. А какво ми дава ЦРУ? С какво да работя? Наркотрафик, оръжеен трафик, някакви руснаци търсят петрол, французите се боят за урана си. Мали може да се превърне в поредна фронтова линия в битката срещу световния джихад. Или пък всичко може да се окаже просто семейна междуособица, боричкане за властта. Диало, който е в Лондон, може да стои зад Идриса. Или пък да се опитва да върне Майга на президентския стол. А може и всичко това да са пълни глупости. Вие ми изсипахте един куп версии, а не факти. Тук данни просто няма.
— Дааа, прав сте! Цифрите нищо не значат.
Двамата се бяха озовали обратно във фоайето.
— Още по-зле: колкото повече информация ми подавате, толкова повече се замъглява всичко.
Джъд подаде служебната си карта на охраната и още веднъж разтърси здраво ръката на Сънди.
— Разбрано. Всичко е ясно — каза Сънди. — Но това не е цялата история — добави той, като понижи глас до шепот. — Никой в тази сграда няма да си го признае, но разузнавателната общност е разделена по въпроса за „Ансар ал Сахра“. Не всички са убедени, че тя изобщо съществува.
Още щом седна в колата, Джъд набра дълъг телефонен номер. По линията известно време се носеше пукане и пищене. След пауза и няколко прещраквания Джъд чу в ухото си плътен басов глас:
— Oui?
— Папа, аз съм, Джъд.
— Ах, Джъд, приятелю! Очаквах днес да ми се обадиш. Как е семейството, как е Джесика?
— Добре са, благодаря. Чувам, че в Бамако сте имали дълъг ден.
— Да. Да, беше дълъг ден, за всички нас. Особено за твоя приятел Майга. Как са Ноа и Тоби? Сигурно много са пораснали.
— Да, разбира се. Добре са. Джесика е с тях на плажа. Но аз се обаждам, за да се убедя, че си в безопасност. И да те питам какво се чува.
— А, на плажа е добре. Сигурен съм, че на момчетата ще им хареса. А татко им трябва да е с тях, нали така?
— Бях с тях, докато Идриса не ви сви този номер сутринта. Та какво се чува, Папа?
— Двамата с Мириам много обичахме да ходим на плаж в Дакар. Не е ли странно за човек, роден в държава без излаз на море, да обича толкова много океана? А, Джъд, как мислиш?
— Папа, искам да знам всичко, което знаеш и ти.
Нямаше време за продължителна размяна на любезности в африкански стил.
— Джъд, дълго време не си бил в Африка.
— Аз ли не го знам, Папа! Имам много да наваксвам. Но сега просто се опитвам да сглобя мозайката.
— Да, да. Радвам се, че ми се обади, Джъд. Аз също си мислех за теб. Чувал си за харматана, нали?
— Онези пясъчни бури? Разбира се, че съм чувал. Но сега не е сезонът на харматана, нали?
— Когато задуха харматанът, е трудно, ако не и невъзможно да се вижда ясно напред. Да, ти си прав, приятелю, че пясъчните бури са обикновено през зимата. Но харматанът, силата на Сахарската пустиня, който духа от север, изгаря очите и закрива слънцето, е нещо повече от пясък. Харматанът може да закрие и истината, когато поиска. Разбираш ли, Джъд?
— Да, Папа — излъга Джъд. — Да, ъъъ… може би. Но какво точно имаш предвид?
— Твоите хора обясниха ли ти за Севера? За Тимбукту? Спомняш ли си, като беше тук миналата година и говорихме по телефона? Казах ти да не изпускаш от поглед Тимбукту. Да идеш там.
— Да, Папа, спомням си. Така ми каза — отвърна Джъд, като поглеждаше през прозореца към огромната сграда на ЦРУ. — И беше прав. Разбира се.
— И ако си го знаел, Джъд, защо американците са толкова объркани днес?
— Липсва ми пълната картина, Папа. И ми трябва помощта ти, за да върна Майга.
— Сигурни ли сте, че точно това искате?
— Разбира се, че го искаме — отвърна Джъд, може би прекалено бързо. — И защо да не го искаме?
— Е, щом казваш, mon ami.
— Да, казвам. Но ми трябва и помощта на приятелите ми.
— На кого не трябва, Джъд! Това е урокът, който овреме научих от Би Джей ван Холън. Но днес имам чувството, че ти трябват и нови приятели. Всички трябва да се задоволим с онова, което имаме. Да извлечем максимума от наличното. Също като онова стихотворение, което Джесика все си повтаря.
— Да, знам, Дикинсън.
— Oui, Емили Дикинсън. Все още го помня, Джъд. „Докато пустинята не разбере, че някъде вода расте, и пясъкът й стига. Но осъзнае ли веднъж този факт…“