— Приключвайте тук и тръгвайте — каза Серина, този път без да си дава труда да понижи глас. — Веднага!
— Всички официални американски представители са в известност. Корпусът на мира задейства системата си за локализация при извънредни ситуации. Установили са връзка с почти всичките си осемдесет и пет доброволци. Няколко са извън обхват, така да се каже, но ако някой липсва, те ще ни уведомят.
Джъд огледа работната си група.
— Е, добре. Благодаря ви, посланик. Знам, че различните служби ще имат доста въпроси към вас, но ще ги помоля да изчакат до следващата ни среща утре сутринта в шест-нула-нула местно време. — Джъд се изправи. — Благодаря на всички.
После се взря в Лариса на екрана и леко й кимна. Тя дали ме вижда?
14
Бамако, Мали
Понеделник, 20:12 ч. по Гринуич
Папа Туре бе посрещнат с почести на вратата на музикален клуб „Фарка“ от набития чернокож охранител, който изпълни цялата поредица от сложни движения на ритуалното им здрависване, докато накрая костите на Папа изпукаха. Мъжът беше облечен с възтесен черен костюм и въпреки късния час и приглушената светлина в заведението носеше тъмни очила, които покриваха половината му лице.
Папа се остави да го придружат до обичайната му маса, където се облегна назад на стола, докато предните крака се вдигнаха от земята, а жално скърцащата седалка му напомни, че не беше вече онзи мършав юноша, какъвто се помнеше. Но пък излишните килограми около кръста и белите косми в рунтавата брада му придаваха солиден и мъдър вид.
Беше напрегнат ден на безброй телефонни разговори, от които Папа Туре с облекчение най-после избяга. Бяха му се обаждали откъде ли не — от Мопти, Гао, Тимбукту, Париж, Лагос, Йоханесбург, Вашингтон. Беше изтощително да говори с всичките тези хора, да отговаря на различните им очаквания.
Той махна небрежно с ръка на бармана — знак да му донесе една ледена бира „Кастел“.
Папа Туре си падаше по блуса. Израснал в село на няколко дни път пеша от Бамако, всяка вечер след училище той си бе тръгвал тичешком за дома, за да си напише домашните, да посвърши това-онова из къщи и накрая да му остане време да послуша дядо си как свири традиционна музика на кора — тамбурата с двайсет и една струни и резонатор от покрита с кравешка кожа кратуна. Старецът пееше за семейната история, за прадедите им, а с течение на времето — все по-често и за изумителните промени, които ставаха със страната. Папа още си спомняше деня, когато дядото бе пял за независимостта, когато тя най-после бе настъпила, през септември 1960 г. Това беше първият намек в репертоара му за политическите процеси в големия град.
Горе-долу по това време в селото му бяха започнали да се отбиват пътуващи музиканти с китари вместо традиционни африкански инструменти. Те разкриха пред него един цял нов свят: звуците на Франция, Куба, Мисисипи. Особено Мисисипи. Папа мигновено се увлече по ритъма и емоционалността на американския блус.
Но нито Папа Туре, нито дядо му бяха имали късмета да се родят в jeliya — елитното общество, кастата на професионалните музиканти. Jeliya не бяха обикновени любители, които свирят по улиците; бяха по-скоро хроникьори, посредници и морални проповедници, събрани в едно.
Мечтите на Папа да прекара живота си като китарист така и не се осъществиха. Бяха попарени в крайна сметка не от социални ограничения, а от своевременното и твърде зряло осъзнаване на факта, че талантът му не съответства на амбициите.
Вместо това Папа стана книжен червей. Баща му беше заделил от оскъдните си доходи от продажбата на Маниока, за да изпрати своя най-способен син на училище и да му купи комплект учебници на старо, по които да учи. Издигнал се над скромните си роднини, Папа си спечели стипендия за частно училище в Бамако, после нова, с която записа престижния университет на Ибадан в Южна Нигерия. По онова време това му се струваше на другия край на света.
Но какво би могъл да учи един младеж от село, намиращо се на края на най-голямата пустиня в света? Хидрология, естествено. Папа бе обсебен от науката за водата и бързо стана експерт в изучаването на водните ресурси, на начините за откриване на вода и нейното оползотворяване в регион, където тя беше една от най-ценните, хронично недостигащи стоки. В това имаше и известна ирония, и голяма доза практичност.