Видеото тръгна.
— Здравейте — каза младата жена и подсмръкна. — Казвам се Катрин Маккол и съм доброволец от Корпуса на мира в Бангоро. Взета съм за…
Звукът пукаше и прекъсваше, в микрофона се чуваха силни пориви на вятър. Гласът й трепереше. Беше в шок. Мъжът със сабята се пресегна и я сграбчи за главата. В залата се изтръгна колективен вик на ужас.
Мъжът свали превръзката от очите й. Тя замижа от светлината, примигна и продължи:
— Покварените американски кръстоносци не са добре дошли във Великата Сахара и трябва да си вървят. — Жената говореше бавно и със запъване, очевидно четейки от написан текст, поставен встрани от камерата. Тримата мъже около нея не помръдваха. — Аз няма да бъда освободена, докато империалистическите неверници не напуснат Мали и Нигер, и… и Пакистан. Ще получите допълнителни указания.
Още пукане и шум на вятър, после екранът угасна.
— И така, колеги, това бе целият клип. Агенцията за национална сигурност потвърждава, че гласът и лицето са действително на Кейт Маккол. За онези от вас, които не внимават, тя не е коя да е. Отвлечената от радикални джихадисти жена е дъщеря на сенатор Брайс Маккол, председател на Сенатската комисия за външна политика. От Службата за дипломатическа охрана го уведомяват точно в този момент. Можем да очакваме жесток натиск, за да му я върнем невредима.
Джъд инстинктивно посегна към блекбърито си. Бе го оставил в шкафчето отвън.
— Искам ЦРУ да установи връзка с командването на Силите за специални операции в Щутгарт в следващите петнайсет минути за възможни сценарии по издирването и спасяването й. Не петнайсет, десет минути. Искам пълен разузнавателен екип, сглобен и работещ, до края на деня. Кажете на Лангли, че искам най-добрия им специалист по управление на кризи да се заеме с това. Искам ръководителя на Лилава клетка. Не приемам никой друг.
— Сър, Лилава клетка вече е задействана. Инструктирана е и е готова за действие.
— Добре. Хайде, колеги, на работа. Да действаме изпреварващо.
16
Американска военна болница, Ландщул, Германия
Седем месеца по-рано
Лариса Джеймс се подпря с две ръце на патериците си и пое дълбоко дъх. Почука на отворената врата и надникна предпазливо вътре.
— Не те събуждам, нали?
Джъд бавно отвори очи и примижа на светлината. Над главата му грееха в мътносиво луминесцентните тръби на болничната му стая, въздухът миришеше на лизол и пилешка супа. Не онзи мил, успокояващ аромат от къщата на баба му, а киселата воня на ученически стол, от която му се обръщаше стомахът.
— Ах, събудила съм те. Извинявай.
— Не спях — отвърна той с немощен глас. — Не мога да заспя.
— Влизай, Лариса — обади се Джесика, която седеше на стол с твърда облегалка до леглото му. — Джъд вече е много по-добре. Радвам се да видя, че си станала и се движиш.
Тя захлупи книгата върху скута си и свали очилата за четене.
Джъд се размърда в леглото и изохка.
— Да, благодаря ти. Дойдох да ви кажа, че днес е големият ден. Резултатите от прегледа ми току-що пристигнаха — каза Лариса. — Джъд, здрава съм и се връщам.
— Толкова скоро? Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита той, приглаждайки с ръка пижамата си, докато Джесика подпъхваше чаршафа под краката му.
— А какво друго да правя? Не мога да остана тук. Щом съм готова да тръгвам, ще тръгвам.
— Не би ли желала да си вземеш отпуск по болест и да си идеш у дома? Да видиш семейството си?
— По-добре не. Освен това посолство Бамако има нужда от мен.
— Ще се оправят и без теб — каза Джъд. — Звярът ще мине и без гледач.
— Е, добре, приеми, че го правя заради себе си — каза Лариса. — Ще полудея, ако остана още в тая проклета болница. Не съм чела секретни телеграми от три седмици.
Джъд кимна, по-скоро от солидарност, отколкото в знак на съгласие.
— А какво ти казват на теб докторите, Джъд? Каква е прогнозата?
— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Веднага щом получим разрешение за евакуация, ще го прехвърлим в болница „Джорджтаун“. Трябва да го закараме у дома.
— Казват, че щяло да стане скоро — добави Джъд.
— Добре. Сигурна съм, че нямаш търпение да видиш децата.
— А баба им няма търпение да ни види нас.
— Госпожо посланик — чу се дрезгав глас. На вратата се появи плешив мъж с костюм, който му стоеше зле, стиснал дръжките на инвалидна количка. — Имам разрешение да ви сваля долу за изписване.
— Благодаря, Сайръс. Не си дошъл чак до Германия, за да ме свалиш до регистратурата, нали?