— Дойдох, за да се погрижа за безопасното ви завръщане, госпожо.
— Сайръс, това е Джъд Райкър — каза Лариса, като посочи болничното легло. — Другата жертва.
— Добър ден, сър. Съжалявам за инцидента. Как се чувствате?
— По-добре.
— А това е Джесика Райкър, съпругата на доктор Райкър. Дошла е чак от Вашингтон, за да се грижи за мъжа си, докато го изправят на крака. Джесика, това е Сайръс. Работи при мен в посолството в Мали.
— Здравейте, госпожо — каза студено Сайръс; в отговор Джесика едва кимна с глава. — Колата ви чака, госпожо посланик. Вече ви събрах нещата.
— Е, добре, но първо нека прегърна Джъд за довиждане — каза тя, докуцука до леглото и се наведе, за да го обгърне с ръцете си. — За малко не загинахме заедно. Което означава, че сме обвързани един с друг до живот. — Тя избърса сълзата, която бе капнала на рамото му. — Не мога да си замина, без да се сбогувам с него както трябва.
След като Лариса се настани в инвалидната количка и изглеждаше готова за тръгване, Джъд се обърна към Сайръс.
— Има ли напредък в разследването? Някакви новини за извършителите и мотива им?
— Има нова информация, но засега без категорични отговори.
— Каква нова информация, Сайръс? — запита Лариса, която мигновено се превъплъти в предишното си аз.
— Не мога да я споделя тук.
Лариса го погледна неразбиращо, после извърна лице към Джесика.
— Заради нея ли?
Сайръс не отговори.
— Трябва да знам — каза Джъд, като се надигна в леглото.
— По дяволите, Сайръс, та тя му е жена! — избухна Лариса. — Казвай!
Сайръс се пресегна, затвори вратата, после се обърна с лице към тримата.
— Материалът, използван в бомбата, е от същия вид като този, който е бил открит преди няколко месеца от силите за сигурност на Мали при специална операция срещу скривалище на терористи в Тимбукту. Дистанционният детонатор е изработен от професионалисти с достъп до военно снаряжение. Взривът не е нито случайност, нито работа на аматьори.
— Но дали ние сме били целта? — запита Джъд.
— Все още не знаем, но не можем да го изключим.
— Откъде са знаели, че ще минем точно по този път точно в този час? — попита Лариса.
— Уместен въпрос, госпожо.
— Да не би терористите да имат къртица сред Червените барети на Идриса? — обади се Джесика.
Джъд и Лариса я погледнаха стъписани.
— Да, възможно е — отвърна невъзмутимо Сайръс.
— Друго, Сайръс? — запита Лариса.
— Има още нещо, но е твърде деликатно — каза той, после се обърна към Джесика. — Извинете, госпожо.
— Е, добре, ще изляза — каза тя и се надигна от мястото си.
— Съжалявам, мила — гузно каза Джъд.
След като вратата отново се затвори, Сайръс понижи още глас и докладва:
— Знаем, че Идриса е разполагал с взвод „Скорпиони“, готови да ударят терористично скривалище в Бамако, недалече от шосето за двореца. Почти сигурно това е същата група, която е поставила бомбата. Но президентът Майга е отменил операцията без всякакви обяснения и Идриса е бил принуден да подаде оставка.
— Кога е станало това?
— В деня преди атентата.
17
Кабинет на директора на ЗРК/ДД,
Държавен департамент на САЩ, Вашингтон, окръг Колумбия
Понеделник, 18:56 ч. Източно стандартно време
На бюрото срещу Джъд имаше три големи празни чаши от кафе. По краищата на плота като средновековни укрепления бяха натрупани купища книжа. Измачкани от прелистване копия от лидерските профили на Майга, Идриса и Диало, предоставени от ЦРУ, лежаха разтворени пред него; вътре се виждаха цели пасажи, маркирани с яркожълт флумастер. Най-отгоре на цялата тази бъркотия се мъдреше току-що отпечатана оценка за дейността на „Ансар ал Сахра“, вбесяваща със своята уклончивост и неяснота. На стената зад гърба му бяха залепени с тиксо няколко карти, върху които с червени кръгчета бяха означени евентуални лагери на терористи.
Джъд се бе надвесил напред, облегнат с лакти на бюрото и подпрял главата си с длани. Джесика наричаше тази му поза „Мислителят“; в нея той прекарваше понякога цели нощи, улисан в работа. В тази поза, по средата на една безсънна нощ, с мозък, задръстен от безброй прочетени страници и купища статистически данни, той бе формулирал концепцията си за златния час.
Тази нощ също се очертаваше да бъде безсънна.
Джъд насочи вниманието си към доклада на Службата за дипломатическа охрана относно някои особености при отвличания на хора. Рискът от отвличане беше висок в Латинска Америка, където предоставянето на частна охрана за богати бизнесмени беше извънредно доходен бизнес. Преди Колумбия беше рай за похитители, но в последно време Мексико Сити се оформяше като световна столица на отвличанията с цел откуп. Близкият изток пък беше мястото, където ставаха най-много отвличания с политически мотиви, а от целия регион най-опасен беше Ирак.