При тази новина каменното лице на Джъд се изкриви от смайване.
— Какво, не знаеше ли? Не си знаел, че Роджърсън е в Южна Африка?
Джъд не отговори, но в този момент разбра, че е разкрит като новобранец и неудачник, и поклати тъжно глава.
— Ами в такъв случай бих казала, че и ти имаш късмет с мен. — Мариана почти допря лицето си до неговото и прошепна: — Роджърсън се е затворил в хотел „Интерконтинентал“ в Йоханесбург и няма да мръдне от там, докато не склони конгоанските въстаници към мирна сделка. Един от лидерите на враждуващите фракции се казва Болотанга. Мой стар приятел. Боло е като плюшено мече, след като веднъж го опознаеш.
— Болотанга не е ли онзи бунтовнически главатар, който се бе прочул с това, че набира деца за войници и играе на видеоигри онлайн от скривалището си в джунглата?
— „Главатар“ е грозна дума, Джъд. Боло предпочита „борец за свобода“, аз също. Той щеше да е президент, ако последните избори не бяха опорочени.
Джъд й хвърли скептичен поглед.
— Не бъди такъв циник, Джъд. Можем да имаме само полза от това, че Боло в момента е в Йоханесбург. Ще видиш.
— Благодаря ти за прозрението — каза Джъд, който нямаше търпение да смени темата. — Оценявам го високо. Наистина. Ако имаш още информация, знаеш къде да ме намериш.
— Водиш самотна битка, Джъд. В този момент абсолютно никой във Вашингтон не дава пет пари за президента Майга и за някаква си там демокрация. Не бъди наивник. Босовете тук няма да изоставят войната помежду си заради политически боричкания в някаква държава на милион километра от тук, дето никой не е чувал за нея. Ти си сам срещу всички. Но сега имаш мен.
Джъд я погледна объркано, не знаейки как да реагира на това внезапно предложение за съюз.
— Знам, знам, не можеш да говориш с лобисти — сви устни тя, преструвайки се на обидена. — Не искам от теб официален коментар. Знай само че ще ти помагам зад кулисите. Не е нужно да ми го връщаш. Просто го знай.
Джъд й кимна едва-едва и се усмихна.
— Знам също, че когато ножът опре до кокала, ще постъпиш така, както трябва.
— Ти май си мислиш, че ме познаваш добре, Мариана.
— О, аз наистина те познавам, скъпи. Знам, че си от Върмонт и си отгледан от баба си. Знам, че си фен на „Бостън Ред Сокс“ и си се отдал на науката, след като си бил обсебен от бейзболни статистики. Изследването ти върху количествените измерения на Гражданската война ти е донесло награда „Тромбли“ за иновации, която на свой ред ти е постлала пътя към преподавателско място в „Амхърст“. След което само преди година си поискал дълъг отпуск и си се преместил във Вашингтон, за да основеш Звеното за реагиране на кризи. Знам и това, че като негов директор нямаш кой знае какви постижения и ти е нужна голяма победа, за да се утвърдиш. И затова съм тук.
— Впечатляващо, Мариана. И донякъде плашещо. Ти разследваш ли ме?
— Не, разбира се. Аз съм просто професионалист. Знам каквото ми е нужно да знам. Прелестно е, че смяташ познанието за заплаха. Само дето няма такова нещо. Тук е Вашингтон, Джъд. — Тя замълча, разочарована от липсата на реакция от негова страна. — Е, добре де, добре. Ако това ще те успокои. Казвам се Мариана Катрина Лейбовиц. Родена и израснала в Маями в семейство на юристи, и двамата вече пенсионери. Все още живеят в Южна Флорида. На четирийсет и девет години съм, два пъти развеждана, но имам време за поне още един брак. Имам дъщеря, която живее в Лос Анджелис и не си говорим. Нещо друго да искаш да знаеш?
— Не — каза Джъд, вдигнал ръце като човек, който се предава, с лека усмивка на лицето в знак, че приемаше предложеното му маслиново клонче. — Не държа.
— Добре. Само едно последно нещо, преди да те оставя насаме с бирата ти, миличък. — Устните й се разтегнаха в широка усмивка и тя кимна на привлекателната жена, застанала до съседната маса, която бе привлякла вниманието на Джъд. — Доктор Райкър, позволете да ви представя Тата Майга, дъщерята на президента.
19
Кабинет на директора на ЗРК/ДД,
Държавен департамент на САЩ
Вашингтон, окръг Колумбия
Понеделник, 22:43 ч. Източно стандартно време