От Сънди: Налице. Как мога да пмгн?
Бързо реагира, помисли си Джъд. Добро момче.
Джъд: Ще се отбия в Лондон да видя УД. Трябва ми актуално инфо за намеренията и за слабите му места.
От Сънди: Амбициозен. Иска да се врн като крал.
Джъд: Стои ли зад МИ?
От Сънди: Може би.
Джъд: Във врзк ли е с МИ вммнт?
От Сънди: Да.
Джъд: УД ли е фаворитът на Париж?
Сънди: Вероятно.
Джъд: Кой друг е зад него?
— Господине, трябва да изключите телефона си веднага.
Джъд вдигна глава, готов да пусне всичкия си чар, за да измоли още няколко минути. Но не беше същата стюардеса. Пред него стоеше жена на средна възраст с тъмносиня престилка, набита, с пристегната на кок коса, и го гледаше намръщено.
— И без това забавиха излитането ни, един Господ ги знае защо. А вие ни бавите допълнително.
Джъд кимна учтиво и каза:
— Да, госпожо.
После отново насочи вниманието си към телефона.
От Сънди: Ние.
По дяволите
Джъд: Кои ние?
— Господине? — Този път Джъд дори не я погледна. — Задържате излитането ни. Искам да угасите телефона си незабавно.
От Сънди: МО.
По дяволите, по дяволите!
От Сънди: МИ може също да е техен.
— По дяволите! — каза на глас Джъд.
— Господине! Ще повикам командира на полета!
— Е, добре. Извинете. Веднага го спирам.
Джъд поклати глава, натисна копчето за изключване на телефона и го пусна отвратен в скута си. Потъна надолу в седалката, смазан от тежестта на току-що наученото.
Когато самолетът вече беше във въздуха и бе спрял да се изкачва, Джъд се пресегна и натисна бутона за повикване на стюардесата. Момичето с рубиненото шалче тръгна към него по пътеката, усмихнато както преди.
— Е, готов ли сте вече за едно питие?
21
Бамако, Мали Вторник, 8:05 ч. по Гринуич
— Мога ли да сляза тук, Ахмед? — запита умоляващо Лариса Джеймс.
— Не, госпожо. Не тук. Още не — бе отговорът от предната седалка на черния посланически джип.
— А кога тогава? Не обичам да се чувствам като затворник. Много е унизително.
— Да, госпожо.
— Посланикът на Съединените щати не се крие в колата си, дявол да го вземе! Не съм пратена за това тук.
— Да, госпожо.
— Затова изобщо излязохме, за да видя с очите си какво става. Да се срещна с хората. Да усетя настроението на улицата. Трябва да установим какво всъщност се случва.
— Да, госпожо.
— Стига си ми дакал, Ахмед. Знам какво правя.
— Просто си върша работата, госпожо.
— Това не подхожда на една свръхсила! Ние не можем да си позволим да се крием страхливо в бронирания автомобил! Не можем да се заврем в някой бункер! Аз съм служила в Хондурас и Ел Салвадор, в Конго. Дори когато положението ставаше най-напечено, ние бяхме навън, на улицата. Ако ще стоя заключена в посолството, по-добре направо да се върна във Вашингтон…
Тя не довърши и се загледа в оживлението наоколо.
На пръв поглед градът изглеждаше потънал в хаос, но опитното око на Лариса бързо откри логиката в безпорядъка. Коли и камиони изпълваха средното платно на шосето. Между тях се провираха мотоциклети, всеки с по двама-трима души на седалката. Следващият слой, страничните платна на пътя, бяха уж за пешеходци, но там се движеха главно млади мъже, продаващи всевъзможни дрънкулки, и жени с ярки многоцветни носии, помъкнали огромни вързопи на главите си. Най-външната зона, където един американец би очаквал да види тротоар, беше задръстена от импровизирани сергии. Отстрани в дълги редици бяха наклякали жени, като пред всяка имаше кошница с някаква стока: домати, манго, сушена риба, лук на глави, пластмасови кофи, батерии, червено месо, календари на „Манчестър Юнайтед“.
— Да, госпожо — обади се отново от предната седалка Ахмед.
След няколко минути тълпата от хора и микробуси се сгъсти още повече.
— А какво ще кажеш да спрем тук! На пазара?
— Съжалявам, госпожо. Още не.
— Дявол да го вземе, Ранди! Да се махаме от тук — каза тя, обръщайки се към военния аташе, който седеше до нея отзад.
До момента полковник Ранди Хюстън си беше мълчал, загледан навън през прозореца, внимателно опипващ с очи тълпите за нещо подозрително. Беше облечен с бледосиня блуза с якичка и току-що изгладен памучен панталон. Върху блузата му имаше избродирана емблема — орел върху кръгъл щит с надпис: „Брегова охрана на Съединените щати, посолство Багдад“. Рамките на тъмните очила обгръщаха плътно бръснатия му череп, врязвайки се в кожата над ушите.