— Още не, госпожо — каза той и се обърна с лице към нея. — Твърде опасно е. Ахмед ще ни каже кога може.
Лариса въздъхна шумно от безсилен гняв. След още няколко минути посланическият автомобил забави до човешки ход.
— Съжалявам, госпожо, отпред има задръстване. Автогара.
Когато колата спря напълно, около нея се струпаха амбулантни търговци и започнаха да навират в прозорците варени яйца, пържени понички и фонокарти.
Ключалката на вратите щракна и Лариса слезе от джипа.
— Ще се разходя няколко минути. Можете да дойдете с мен или да чакате тук. — И тя затръшна вратата, без да дочака отговор.
Ранди Хюстън изруга под носа си, после извика на шофьора:
— Ахмед, аз ще ида. Ти стой тук!
Лариса пристъпваше предпазливо назад покрай шосето, като внимателно заобикаляше хората и ручея от кафеникава слуз, който се стичаше отстрани. Прескочи една купчина боклук и се насочи към пазара. Хюстън подтичваше зад нея.
— Как върви търговията? — запита тя на перфектен френски една млада жена, седнала направо на земята, с дете в скута и шепа яркочервени люти чушки, подредени старателно на купчинка пред нея.
Жената беше забила поглед в земята и не отговори.
— Как е търговията, госпожо? — запита отново Лариса.
Жената вдигна поглед и каза тихо:
— Не е добре.
— Миналата седмица по-добре ли беше?
Жената не отговори.
— Заради преврата ли? Тази седмица нещата са по-зле заради проблемите в двореца, така ли? Полицията тормози ли ви? Войниците?
Мълчание.
— А какво ще кажете да си купя малко чушки? — запита Лариса, като измъкна пачка местни банкноти. — По колко ги давате?
Жената гледаше втренчено върховете на обувките й.
— Ранди, по колко вървят лютите чушки тия дни? Хиляда франка? Толкова стигат ли?
— Не знам, госпожо. Не е разумно това, което правите. Приберете си парите и да се връщаме в колата.
Лариса се обърна отново към жената.
— Хубаво, ето ви хиляда франка — каза тя и й подаде банкнотата.
Жената я грабна, сгъна я плътно и я пъхна в сутиена си, без да престава да кърми бебето от другата страна.
— Merci — каза Лариса, като пое найлоновото пликче, пълно с люти чушки. Обърна се и го подаде на полковник Хюстън. — Хайде да пробваме с някой друг.
Тя се обърна и навлезе решително навътре в пазара.
22
Терминал 5, летище „Хийтроу“ Лондон
Вторник, 12:20 ч. по Гринуич +1
Джъд слезе от самолета, стиснал в едната ръка пътната си чанта, докато с другата превърташе менютата на блекбърито си. Когато стигна до входящата поща, от нея се изсипаха като жетони от ротативка стотина съобщения от различни служби на Държавния департамент.
След като мина през ръкава, той се отби встрани от върволицата пътници и застана зад една колона. Пое дълбоко дъх и набра номера.
— Ало? — каза плътен мъжки глас.
— Генерал Диало? Тук е Джъд Райкър от Държавния департамент. Снощи говорихме по телефона.
— Доктор Райкър! Знаех, че скоро пак ще се чуем. Така се радвам, драги.
Докарва го на англичанин.
— Аз съм в Лондон, генерале. Само за няколко часа. Искате ли да се срещнем?
— Ах, да, много добре. Съгласен съм. Великолепна идея. Великолепна. Бих ли могъл да предложа Марбъл Арч? Ще бъда в „Бика и Мечката“ на Кромуел Мюз, до Еджуеър Роуд. Какво ще кажете за един и трийсет, доктор Райкър?
— В един и трийсет ще съм там, генерале.
Джъд се огледа. По коридора прииждаше тълпа шумни италиански туристи. Той се дръпна още по-назад зад колоната и набра нов номер.
— Здравей, сладък! — каза Джесика. Звучеше сънено. И секси както обикновено сутрин.
— Здрасти, Джес.
— Радвам се да те чуя. Всичко наред ли е?
— Да, извинявай, че не ти звъннах снощи. При мен беше лудница и докато се усетя, бе станало късно. Децата добре ли са?
— Да, разбира се. Само дето се събудиха призори. През учебната година не можеш да ги отлепиш от леглото, но когато са във ваканция, се наспиват още по тъмно. Винаги правят така. А как е положението в Мали, какво става там?
— Затова ти се обаждам, Джес. Пътувам натам. В момента съм на „Хийтроу“, звъня ти от Лондон.
— Сега ли? — запита тя. Гласът й звучеше по-малко учудено, отколкото бе очаквал.