— Цената е добра — каза жената; усмивката от лицето й бе изчезнала.
— Не се съмнявам. И така, откъде е този плат? От Мопти? От Тимбукту?
— За вас специална цена — настоя тя и се взря настойчиво в него.
— Е, добре. Колко?
— Двайсет хиляди франка.
— А, не! — провикна се Папа, както повеляваше ритуалът. — Много е скъпо! Та аз дори не знам откъде е този плат! Как мога да го купя, като не знам къде е произведен?
— Десет хиляди — каза жената.
— Пак е скъпо! Ще ви дам четири хиляди, ако ми кажете кой ви го достави и кога.
Жената поклати глава, като гледаше съсредоточено в една точка през рамото му.
— Вие си мислите, че съм богаташ, че мога да си позволя тези платове? — размаха ръце Папа, като наред с това изви шия и проследи погледа й. Лесно откри обекта на нейното внимание. Висок мършав мъж с евтин костюм и тъмни очила наблюдаваше пазарния площад, пушеше цигара и следеше внимателно пазарлъка им. Папа се обърна отново към жената. — Да, виждам. Сега разбирам защо платът е толкова скъп. Много е хубав. Да! — Той й подаде няколко банкноти, жената сгъна парчето плат и му го сложи в черна найлонова торбичка. Когато се пресегна да го вземе, той й прошепна: — Войници има ли? Идват ли на пазара?
Тя кимна едва забележимо.
— Моля ви, запазете ми плата. Ще мина утре да го взема — каза Папа Туре и й върна торбичката.
Тя поклати глава.
— Не, не.
— Утре пак ще дойда. Задръжте парите.
— Не! — извика тя и се надигна.
В далечината се чуха викове, после писъци. Жената започна трескаво да събира стоката си. Шумът се приближаваше. На площадчето нахлуха войници, размахващи палки над главите си, и започнаха да преобръщат сергии. По земята се разпиляха плодове, останалите продавачки също награбиха нещата си и се разбягаха коя накъдето види. Възрастна жена в другия край на пазара извика: „Не, не, не!“, но в този момент един войник я удари с палката си по главата и тя се строполи на земята.
Без да обръща внимание на суматохата, мъжът със сивия костюм стъпка цигарата си и тръгна право към Папа Туре, който захвърли торбичката и се мушна в една странична уличка. Папа ускори крачки, но не затича. Понесе се на зигзаг по криволичещите проходи между сградите, следвайки маршрут, който познаваше добре. Спря рязко пред една боядисана в синьо врата, отвори я, влезе вътре и заключи след себе си.
Няколко минути по-късно Папа спокойно излезе през предния вход на едно неголямо кафене и тръгна по главната улица. Огледа се, сложи си авиаторски очила и се смеси с тълпата.
24
Марбъл Арч, Лондон
Вторник, 13:25 ч. по Гринуич +1
От двете страни на улицата се редяха магазини и кафенета с надписи на арабски език. Кафенетата бяха пълни с араби — само мъже, — насядали на групички по трима-четирима около малки маси, сърбащи гъст, сладък като сироп чай и спорещи разгорещено помежду си. Мнозина пушеха наргилета и дърпаха съсредоточено дима от приличните на змии маркучи.
Джъд сви зад ъгъла и в един миг се озова от центъра на Кайро в Дикенсова Англия. Кромуел Мюз беше павирана уличка, по-скоро пътека между два реда викториански къщи с тесни фасади, обозначена единствено с малка табела в черно и бяло. В задънения край на уличката, притисната между бившите конюшни, имаше малка дървена врата. Над нея висеше претенциозен надпис в стил ретро шик, уведомяващ посетителя, че се намира пред „Бика и Мечката“.
Джъд отвори вратата и наведе глава, за да влезе в кръчмата. Вътре се виждаха няколко дребни старчета, които отпиваха тъмна бира от високи половинлитрови чаши. Никой не му обърна внимание, никой не срещна погледа му. Докато оглеждаше тъмното помещение, той забеляза шкембест африканец с пепитено сако, приседнал в странна поза върху високо столче до малката маса в ъгъла. Заел е позиция да наблюдава вратата. Джъд се приближи.
— Генерал е — каза той и подаде ръка.
Мъжът я пое и разтърси с подчертана официалност; през цялото време Джъд едва се сдържаше да не се усмихне.
— Доктор Райкър! Толкова ми е приятно най-после да се запознаем — отвърна Диало, ухилен до уши, като енергично кимаше с глава. — Позволих си да ви поръчам половинка черна ирландска бира. — Той посочи чашата срещу себе си, пълна с гъста тъмна течност и плътна като каймак пяна.
— Благодаря, генерале. „Гинес“ ми е любима. Но откъде знаехте? — Джъд се намести на свободния стол.
— Приятно ми е да се запозная с нашия американски приятел. Знам, че от много години сте приятел на моята страна. И вие, и вашата съпруга Джесика.