Остана известно време неподвижен, загледан в далечината, към безкрайното пясъчно море. Нямаше избор, освен да се подчини. Изтича обратно към кервана от автомобили; двигателите работеха, хората му бяха готови за тръгване. Всички погледи бяха приковани в него.
Превключвайки обратно на родния им език тамашек, той обяви:
— Промяна в плана. Днес всички ще изкараме допълнителни пари. — Мъжете закимаха ухилено. — Ялла, да вървим!
И те потеглиха напред през дюните, право на юг. Към Тимбукту.
26
Терминал 5, летище „Хийтроу“, Лондон
Вторник, 15:15 ч. по Гринуич+1
Джъд закъсняваше, но забави крачка, за да провери още веднъж номера на полета си на екрана. Когато наближи изхода, пътниците все още се качваха на самолета; малко встрани от опашката беше застанал начумерен, напълно плешив едър мъж по джинси и прилепнала спортна блуза с малка якичка. В краката му имаше платнена пътна чанта. Джим пристъпи към него.
— Полковник Дърам?
— Да, сър. Доктор Райкър, предполагам?
— Радвам се, че ви открих. Благодаря ви, че пристигнахте от Щутгарт.
— Така ми бе наредено, сър.
— И все пак, радвам се, че от Пентагона изпратиха някого.
— Да, сър.
— Щом се качваме, това значи ли, че летището в Бамако отново е отворено?
— Да, сър. Нашият полет ще е първият след затварянето му в шест-нула-нула вчера сутринта. Имаме късмет.
— Късмет, наистина. Ще преговорим плана за действие, докато летим. Генерал Идриса е голям мошеник, но иначе ще е забавно. Били ли сте в Мали преди, полковник?
— Не, сър. Но получих пълен инструктаж от Командването за Африка в Щутгарт. Запознат съм с обстановката и с нашите цели.
— Ще ми е интересно да чуя какво са ви казали.
— Не тук, сър — каза Дърам, като едва забележимо посочи с глава останалите пътници. — Засега различавам три групи. Онези на седалките в северната част на салона, с лице към прозорците, са източноевропейци, вероятно украинци или може би руснаци. Определено са бивши военни и се познават помежду си. Със сигурност работят заедно. Ще се опитам да видя паспортите им, докато се качват.
Джъд кимна и едва тогава си даде сметка, че практически всички пътници на изхода за Бамако бяха мъже. При това събрани на малки групички и необичайно тихи. Естествено. Кой пътува за африканска страна ден след държавен преврат?
Дърам продължаваше да говори:
— Групата, която минава в момента през гишето, са британци. Те също се познават един друг, държат се свойски помежду си, така че почти сигурно са от специалните десантни части. Британски командоси, доктор Райкър. Най-вероятно вече са преминали в частния сектор.
— Наемници?
— Частни предприемачи, сър.
Джъд кимна.
— Следващата група, ей там на онези седалки — Дърам посочи с очи вляво, без да извръща главата си, — са американци.
Джъд приближи лице до неговото.
— Полковник Дърам, какви американци биха тръгнали за Бамако точно днес?
— Искате да кажете, освен нас ли, сър? — запита Дърам с широка усмивка.
Чувство за хумор.
— Нямат служебни паспорти. Най-вероятно и те са някаква частна охрана. Може би за добивните компании.
— Дали биха могли да са военни под прикритие?
— Не и ако се съди по татуировките им. Такива различими символи не са позволени в американските специални части.
— Разбира се.
— Ако ми позволите, доктор Райкър, бих предложил да останем назад, да изчакаме последно повикване и да се качим едва след като останалите са заели местата си. Дръжте си паспорта така, че да не се вижда. Нека не обявяваме публично, че на борда има американски дипломат.
Джъд кимна доволно. Дърам изглеждаше спокоен и хладнокръвен, но нещо в езика на тялото му намекваше за спотаена груба сила.
— Отдавна ли сте в Германия, полковник?
— Не, само от няколко седмици. Между две мисии в Афганистан.
— Къде бяхте дислоциран?
— На летището в Баграм, сър.
— Като се има предвид, че тъкмо вие бяхте натоварен с тази задача, предполагам, че имате опит като служител за връзка при преговори с главатари на въоръжени групировки?
— Не, сър — отвърна Дърам. — Аз съм зелена барета. Нямам представа защо ме посочиха. Командвал съм авиопатрули за борба с трафиканти на дрога.
— Със самолети?
— Не, сър. С хеликоптери. Използваме „Блек Хоук“ и „МН-6 Литъл Бърд“, за да разбиваме опиумните канали на талибаните. Маковите полета са основният им източник на финансиране, затова патрулираме по маршрутите им от въздуха и при всяка възможност нападаме куриерите.