— Е, сегашната задача е много различна. Не очаквам кой знае какъв екшън.
— Да, сър.
— Знаете ли, чувал съм, че футболният отбор на Щутгарт бил много добър. Вие фен ли сте?
— Не, сър. Нямам време за такива неща. И не си падам по футбола. Израснал съм в Минесота, в дълбоката провинция. Откакто се помня, викам за „Туинс“. Бейзболът е моят спорт.
27
Държавен департамент на САЩ Вашингтон, окръг Колумбия
Вторник, 11:05 ч. Източно стандартно време
— Кой иска тройно капучино с канела и бита сметана? — запита Серина, вдигнала нагоре две високи картонени чаши.
— Ах, как само ме глезиш! — изписка кокетно секретарката с наднормено тегло; телесата й едва се побираха в стола.
На бюрото пред нея имаше букетче изкуствени цветя, снимки на три шишкави безврати деца и табелка, на която пишеше: „Неспособността ви да планирате времето си не ме задължава да ви обслужвам по спешност“. Зад нея на стената имаше дискретно гравиран надпис: НАЧАЛНИК-КАБИНЕТ.
— И без това минавах оттук за седмия етаж.
— Лъжеш, Серина, и знаеш, че го знам! Но все пак благодаря.
— Как е майка ти?
— О, добре е. Доста е добре даже. Следващата седмица й свалят шевовете.
— Това е чудесна новина! Толкова е трудно човек да се възстанови от падане на нейната възраст. Ужасно нещо е старостта.
— На мен ли го казваш!
— Дано поне успяваш да си идеш у дома сравнително навреме, за да й помагаш…
— Мислиш ли, че на Държавния департамент му пука за майка ми! Господин Паркър е много тактичен. Вика ми: „Върви си, миличка, погрижи се за майка си“. Но когато той остава до късно, и аз трябва да съм с него.
— Е, да, така стоят нещата в тази сграда. Паркър всяка вечер ли работи до късно?
— Уви. И повечето съботи — каза жената, измъкна носна кърпичка и шумно издуха носа си.
— Толкова съжалявам. Просто не е справедливо! — Серина поклати съчувствено глава. После добави тихичко: — Чува ли се нещо ново за Роджърсън?
— Вече ти казах, че все звъни на господин Паркър от Южна Африка.
— Пак ли е звънял?
— Рано тази сутрин.
— Аха. И каза ли как е там положението?
— Не изглежда много добре. Тоя човек и бездруго си е голям мърморко. Но днес беше особено кисел. Сигурно цяла нощ са преговаряли.
— Не приключват ли вече? Няма ли да си идва скоро?
— Уж все са близо, но винаги в последната минута нещо се издънва. Мисля, че вече два пъти си отменя резервации. Не знам какви са плановете му за връщане.
— Разбирам.
— Роджърсън явно е доста популярен тук.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами не си единствената, дето се интересува. Много хора се обаждат да питат кога ще се връща.
— Какви хора?
— Ами всякакви. От регионалната сигурност, от политическия отдел, военни. Онези от „Борба с тероризма“ звъняха сигурно пет пъти. Дори от Белия дом се обадиха снощи да го търсят.
— Нали ще се ослушваш и ако има нещо, ще ми кажеш? — попита Серина.
— Не го ли правя всеки път? — отвърна секретарката.
— Правиш го, наистина. А мога ли да те помоля още нещо?
— Разбира се. Казвай!
Серина понижи глас:
— Чувала ли си нещо за някаква Лилава клетка?
Секретарката изтри усмивката от лицето си.
— Не. За нищо такова не съм чувала. И не бива да ме питаш. Ако си знаеш интереса.
— Е, добре, съжалявам, че попитах. Няма значение. Може и грешно да съм чула. Нека да забравим, а?
— Добра идея. Недей да разпитваш повече за това. То не съществува.
28
Летище Бамако, Мали
Вторник, 23:52 ч. по Гринуич
Когато Джъд излезе от самолета и застана на върха на подвижната стълба, познатата стена от горещ въздух сякаш го удари в лицето. Наближаваше полунощ, но дори лекият ветрец не предлагаше облекчение от жегата. Добре дошъл обратно в Мали.
Стомахът му се сви. Джесика беше права: това беше първото му завръщане в Африка от осем месеца. Първото след атентата.
Небето беше черно като мастило, но ниската бетонна сграда на летището бе осветена с ярки прожектори. Изглежда същата. Билбордът с красивия мъж със син костюм, рекламиращ мобилни телефони, също си беше на мястото, което бе донякъде успокояващо. Джъд присви очи към високата трева зад рекламата. Отвъд бялата панелна сграда цареше плътен мрак. Този път не се виждаше хеликоптер.
В подножието на стълбата го очакваше друга позната гледка: Лариса Джеймс. Беше заобиколена от групичка яки мъже с тъмни костюми. Зад тях чакаше кортеж от три автомобила с работещи двигатели: полицейско пежо с мигащи лампи, бял пикап тойота и огромният черен събърбан на посланичката. Слава богу, поне знаменцата на предната броня бяха завити в калъфи. Мълчалив протест или мярка за сигурност?