— Освен това като че ли има напредък в издирването на изчезналата доброволка от Корпуса на мира — добави Сайръс. — Малийците знаят как да установят контакт с нея, ето защо за момента те са най-добрата ни надежда да я върнем благополучно в родината.
— Искате да кажете, че Идриса е в пряка връзка с похитителите й? — попита недоверчиво Джъд; лицето на Сайръс остана каменно невъзмутимо.
— Не мога да разкрия повече от това, което вече ви казах. Сигурен съм, че разбирате.
Дърам се обърна към Хюстън.
— Полковник, какъв е статусът на операция „Пясъчен скорпион“? Къде се намират в този момент хората ви, придадени към ударните екипи?
— Посланик Джеймс разпореди да бъдат изтеглени всички, без изключения, до второ нареждане, така че вече не са в казармите с отрядите си. Но тя разбира също така, че на нас ни трябват очи и уши на терен, за да знаем какво става. Затова оставихме няколко души от „Специални операции“ като резерв. Те се намират на разположение в Гао и Тимбукту, но не живеят в казармите на малийските отряди, нито ги съветват по време на учения. Може би е разумно в този критичен момент да преценим дали да не ги върнем обратно в състава на отрядите. Нещо като временна отмяна на заповедта на посланика, поне докато отшуми тази история с „Ансар“. Наречете го мярка за сигурност. „Скорпионите“ трябва да бъдат приведени в действие колкото се може по-скоро.
— А какво се чува за Диало? — попита Джъд резидента на ЦРУ, игнорирайки молбата на военния аташе. — Замесен ли е в преврата? Планира ли завръщане във властта?
— Не знаем — отвърна Сайръс. — Идриса се ласкае от мисълта, че се е наложил сам, че е излязъл от сянката на Диало.
— Но Диало може лесно да се върне — каза Хюстън. — Допускам, че това е и неговото желание. Той се намира в Лондон, нали знаете?
— Да, известно ми е — каза Джъд. — От колко време сте военен аташе, полковник?
— Три години.
— Тоест сте били тук, когато Диало е направил неуспешния си опит за преврат?
— Да, сър. Бях офицер за връзка с военното ръководство на Мали. Генерал Диало беше основният ни контакт.
— Значи по онова време Диало е бил вашият човек?
Хюстън не отговори веднага; погледите им се срещнаха.
— Толкова жалко, че допусна всичко това да пропадне. Негова грешка. Може би вижда в сегашната ситуация шанс да изкупи вината си.
— Кои са слабите места на Идриса? — попита Джъд, сменяйки отново темата.
— Идриса иска уверения от Съединените щати, както и някаква форма на признание — каза Сайръс. — Мисля, че е достатъчно умен, за да знае, че засега няма да направите никакви публични изявления, но се надява да получи знак, че Америка го е признала.
— Идриса се бори за оцеляването си, а „Ансар ал Сахра“ му дишат във врата — каза Хюстън. — Ние сме обучили малийците точно за такива операции. Сега е неговият миг.
Не, помисли си Джъд. Сега е моят миг.
— Каква е позицията на французите?
— Активна. Комуникираме непрекъснато помежду си.
— Има ли тук някаква връзка с Нигер? Разтревожени ли са за сигурността на урановите доставки?
— Ще трябва да ги питате тях — отвърна троснато Сайръс. — Аз няма как да знам това.
— Добре, добре — каза Джъд, изненадан от промяната в тона му. После се обърна към Хюстън. — След срещата ми с Идриса тази сутрин може да реша да пътувам на север. Ако се наложи, ще можете ли да ми осигурите транспорт до Тимбукту?
— Съжалявам, сър. Не разполагаме с въздушен транспорт в момента. След преврата всички вътрешни граждански полети са спрени. За да стигнете с кола до там, ви трябват около два дни, евентуално един, ако я настъпите здраво. Не бих ви го препоръчал, но сега това е единственият начин да се стигне до там.
На вратата се почука и в стаята се подаде женска глава.
— Господа, посланичката ми нареди да извикам нашите гости. От двореца се обадиха, че генерал Идриса е готов. Посланичката пита дали полковник Дърам ще изслуша сам остатъка от инструктажа. Моли доктор Райкър да й отдели пет минути преди отпътуването.
— Да, госпожо.
Докато пристъпваше към вратата, Джъд се спря и се извърна.
— Сайръс, струва ми се, че имаме общ познат, професор Би Джей ван Холън от Ибадан.
— Съжалявам — каза с безизразен поглед човекът от ЦРУ. — Никога не съм бил в Ибадан. И не познавам човек на име Ван Холън.
31
Кити Хоук, о-ви Аутър Банкс, Северна Каролина
Сряда, 2:09 ч. Източно стандартно време
Сред пясъчните дюни и туфите висока трева на островите имаше малки дупчици, в които тази нощ беше настъпило внезапно оживление. Вятърът бе утихнал. Единственото нещо, което се движеше, бяха миниатюрни перки, ровещи бясно пясъка. След минута няколко дузини морски костенурки, току-що пробили кожестата обвивка на яйцата си и излезли на повърхността от подземните си гнезда, се втурнаха в отчаяна надпревара към морето. Дали животът им щеше да продължи шейсет секунди или шейсет години, беше въпрос на късмет, на сляпа случайност. Усетили момента, изневиделица от небето се спуснаха чайки; крясъците им огласиха нощта.