— Да. Ще се почувства притиснат в ъгъла. Но трябва да му дадем пътечка за отстъпление. Твърде рано е да му правим оферта, но трябва да предвидим за него изход от положението. Път за бягство, който сам да види.
— Съгласен. Като стана дума за бягство, какво се чува за генерал Диало?
— Мисля, че би било редно ти да ми кажеш.
Французите наистина следяха внимателно ситуацията.
— Да, Люк, видях се с него. Ясно е, че иска да се завърне в родината. Диало определено се изживява като държавника, способен да се справи с положението. Като спасителя на Мали. Според него Идриса му дава втори шанс.
— Да, трябва да имаме предвид и тази възможност.
— Вие да не го насърчавате? Той сякаш си е въобразил, че има безусловно подкрепата на Париж.
— Твърде е рано да предприемаме нещо такова.
— Как да ти кажа, не съм сигурен, че Вашингтон ще преглътне лесно Диало. Да замениш един превратаджия с друг… не е точно нашата представа за демокрация.
— Разбирам — каза Люк. — Но трябва да имаме резервни варианти. Идриса не бива да остане с усещането, че му затръшваме вратата под носа.
— Нещо друго чува ли се? — запита Джъд.
— Да. В ушите ми отекват същите предупреждения, които, не се съмнявам, получаваш и ти, Джъд. Убеден съм в това. Моите хора в Бамако чуват същите истории. Всички ние чуваме едно и също.
— И ти вярваш ли го?
— Няма значение какво вярваме ти и аз. Няма значение дори кое е истина и кое фасада, мираж в пустинята. Трябва просто да контролираме хората си. Трябва да изпреварваме събитията, иначе сме загубени.
Загубени. Думата остана да виси в съзнанието на Джъд.
— Не можем да допуснем това, Люк.
— Absolument, Джъд. Успех с Идриса. Bonne chance.
33
Място — неизвестно
Сряда, 6:35 ч. по Гринуич
До носа й достигаше миризма на цигарен дим и вкиснато мляко. По долната си устна усещаше вкус на кръв. Устата й беше суха като пергамент.
Кейт не спеше, но не беше и напълно будна. Струваше й се, че е сутрин, но не можеше да бъде сигурна. Не виждаше нищо поради чувала от грубо зебло, нахлузен върху главата й и завързан на шията.
Предишната нощ почти не бе успяла да заспи, защото въжето, стегнато около китките й, прежулваше кожата й и при всяко помръдване се събуждаше от остра болка. От болка и страх.
Първоначално обзелият я ужас постепенно бе отстъпил място на затъпяваща скука и объркване от дългите часове, прекарани в мрак, насаме със собствените й мисли. И сега, когато отвори очи и не видя нищо, в съзнанието й отново нахлуха същите въпроси. Кои са тези, дето ме отвлякоха? Какво искат? Дали някой изобщо знае, че съм тук? И къде е тук?
Изминалите часове не даваха отговор на загадката. Нито дори намек. Тя си оставаше все така на тъмно, във всеки възможен смисъл на думата.
Внезапно чу приближаващи се стъпки. Ужасът изтласка всичко останало от съзнанието й. Нима ще умра?
Донякъде я успокояваше самият факт, че беше още жива. Ако онези искаха да ме убият, щяха да са го направили, повтаряше си тя. Ако не се броеше разцепената устна, когато я бяха хвърлили в камиона — тя глупашки се бе опитала да се съпротивлява, — никой не я бе докоснал с пръст.
Никой не я бе и заговарял, ако не се смяташе нареждането на развален английски да прочете някаква безсмислена декларация пред камерата. Дали щяха да я покажат по Си Ен Ен? Дали това щяха да бъдат петнайсетте й минути слава вместо живота, прекаран в добри дела и благотворителни дейности, който бе очаквала? Който баща й бе очаквал за нея? Колко далечни й се струваха сега тези планове, докато лежеше на пръстения под, пленница с вързани ръце! Колко комични! C’est ridicule.
Пристъпът й на самосъжаление бе прекъснат от силни викове. Не можеше да определи откъде идват, но определено се приближаваха. Не разбираше и какво говорят. Не беше нито на френски, нито на арабски. Дали не беше тамашек, езикът на туарегите? По-добре, отколкото арабски.
Дланите й бяха потни. Виковете се усилваха. Гърлото й се бе свило. Внезапно викането утихна и тя въздъхна облекчено.
И тогава вратата се разтвори с трясък. Нечия ръка я сграбчи за лакътя и я вдигна грубо на крака. Тя запищя, но бързо си даде сметка, че е безсмислено. Отново със страшна сила я връхлетя въпросът: Нима сега ще умра?
34
Президентски дворец, Бамако
Сряда, 7:15 ч. по Гринуич
Кортежът зави по широкия път, водещ към двореца. На всеки ъгъл бяха разположени малки групи войници, някои на вид не повече от шестнайсетгодишни, въоръжени с твърде големи за ръста им автоматични карабини, и с престорена небрежност бъбреха помежду си, като се стараеха да не издават колко ги е страх. Когато посланическият автомобил минаваше покрай тях, те заемаха стойка мирно и козируваха.