— А една кренвиршка как ще ти дойде? Много върви с чайчето.
Диало вдигна очи към опипаната с мазни пръсти витрина, където под червени лампи се топлеха натежали от захар и мас тестени изделия. При мисълта да вкуси забранено свинско го побиха тръпки. Няма какво да й обяснявам, каза си той.
— Не, благодаря. Само чай.
После се пресегна решително към един от телефоните. Сервитьорката разбра намека и се оттегли.
Диало набра дълъг номер. След пет иззвънявания понечи да затвори, но най-накрая по линията се чу прещракване, последвано от дрезгав глас на жена, току-що разбудена от сън:
— Мххх… ало?
— Тата, трябва да говорим.
— Бенке? Ти ли си, вуйчо?
— Да не те събудих? Колко е часът във Вашингтон?
— О, не, вуйчо. Не спях.
Лъжа, която и двамата бяха достатъчно възпитани, за да игнорират.
— Тата, аз те познавам още отпреди да се родиш.
— Да, вуйчо — каза почтително тя, очаквайки поредицата от въпроси, които бе чувала неведнъж преди.
— Кой те научи да четеш, седнала под баобаба преди толкова години?
— Ти, вуйчо.
— Кой пестеше от нищожната си заплата, за да купи на единственото дете на сестричката си от любимата му храна, фуфу и фъстъчена супа?
— Ти, вуйчо.
— Кой ти помагаше да си подготвиш домашните, когато се прибираше вкъщи след училище, за да израстеш образована и да напуснеш селото? За да отидеш да следваш в Америка, в университета „Джорджтаун“?
— Ти, вуйчо. За което съм ти благодарна.
— Кой запозна майка ти с Бубакар Майга, когато Бубакар беше още момче, младеж, работещ за американска банка?
— Ти, вуйчо. — Още една лъжа, която той пропусна невъзмутимо покрай ушите си.
— Да, Тата, ти винаги си била умно момиче. Много се гордея с теб.
— Благодаря ти, вуйчо. Благодарна съм за всичко, което си направил за семейството ми. И те ценя високо.
— Безпокоя се за баща ти.
— И аз, вуйчо.
— Знам, знам. Затова ти се обаждам. Баща ти е голям човек, но направи много грешки и изложи на риск семейството и родината ни. Съжалявам, че трябва да ти го кажа. Знам, че си предана дъщеря, която обича баща си. Но вече си и зряла жена. Трябва да знаеш истината. Трябва да помогнем на майка ти. Днес заедно трябва да й помогнем. Разбираш ли това, Тата?
— Да.
— Искам да предадеш нещо на майка си, нещо много важно.
— Да, вуйчо.
— Кажи й, че нещата в Бамако стават много опасни. Но аз ще се погрижа за нея, каквото и да се случи. Разбираш ли?
— Да, вуйчо, ще й предам.
— Много добре, Тата. Направи го. Още сега.
— Да, вуйчо. Веднага ще й се обадя.
— Знам, че ще го направиш. Ще ти изпратя малко пари.
— Не, вуйчо. Нямам нужда от пари. Ще се оправя.
— Не ме обиждай. Какъв вуйчо ще съм ти, ако не ти пращам пари? Ще пратя. Купи си нещо хубаво.
— Да, вуйчо. Благодаря ти.
И двамата затвориха.
Генерал Умар Диало се облегна назад. Точно в този момент пристигна димящата му чаша чай. Чувстваше се удовлетворен. Вдигна от масата друг телефон и се залови да привежда в изпълнение следващата фаза от плана си.
В това време, на близо 6000 километра от него, Тата Майга също набираше телефонен номер. Само след едно позвъняване отсреща отговори делови глас:
— Мариана Лейбовиц слуша.
36
Пустинята Сахара, недалече от Тимбукту
Сряда, 12:55 ч. по Гринуич
Дърам беше седнал отпред до пилота, с когото разговаряше посредством шлемофон със слушалки. Джъд, настанен удобно на задната седалка, беше глух за всякакви звуци извън пулсиращото боботене на ротора. Обгърнат от този бял шум, той седеше като в транс и се взираше навън през прозореца.
Пилотът на военния хеликоптер, който следваше релефа, вдигна рязко машината, за да прелети над една пясъчна дюна; веднага зад нея се разкри друга. При скоростта, с която се движеха, пустинята изглеждаше като безкрайна пустош, царство на нищото. Море от мъртъв пясък.
Но Джъд знаеше от личен опит, че нещата никога не бяха такива, каквито изглеждаха. Непосредствено под пясъчната повърхност пустинята кипеше от живот. От вечната борба за съществуване между човека и природата. От невидими опасности. От изобретателността на оцеляването.
Потънал в мислите си, Джъд осъзна, че почва да се съмнява в мъдростта на решението си да отлети за Тимбукту. Отначало всичко изглеждаше толкова вълнуващо: да вземе този появил се незнайно откъде военен хеликоптер, за да отпътува за някакъв митичен град на предела на цивилизацията. Толкова примамливо. И авантюристично.