Догоните — малцинствена група в Мали, обитаваща от четири века стръмните била на Бандиагара по протежение на границата с Буркина Фасо — строяха къщите си по опасните планински склонове. Преди години Би Джей бе водил Джъд да види подобни скални постройки в националния парк „Меса Верде“, щата Колорадо. Също като индианските им аналози скалите в земята на догоните предлагаха закрила срещу вражеско нападение, а пещерите, издълбани в отвесните стени, бяха идеални за складиране — по-точно укриване — на запаси от храна, оръжие или каквото там трябваше да бъде укрито.
Щом Папа пресуши остатъка от бирата си, дойде друго момче и сложи в краката му чиния с месо в шоколадовокафяв сос. Докато Папа се навеждаше с пъшкане, за да вдигне обяда си, погледът му продължаваше да шари по хаотично разхвърляните къщурки и глинени укрепителни стени на селото. Започна да яде бавно и съсредоточено. Групичката момчета го наблюдаваха безмълвно. Макар това да бе четвъртото му идване в Яба през последната една година, водният магьосник от Бамако все още беше рядко събитие за децата. След като приключи с яденето, Папа Туре остави празната чиния обратно на земята и погледна дисплея на мобилния си телефон. Четири стълбчета, сигналът беше достатъчно силен, а засега никакви съобщения.
— Combien, grand-pere? Още колко? — попита най-високото от момчетата.
— Още два кладенеца, petit fils. Още два.
Момчетата зашумяха развълнувано, когато отговорът му бе преведен на местния език.
Папа Туре се надигна с пъшкане от стола си и децата се разбягаха като пилци. Тръгна по пътеката, която водеше нагоре по склона към центъра на селото. Момчетата го последваха на известно разстояние, като по пътя към процесията се присъединиха и други деца. Когато стигна до кладенеца, който бе построил предишната година, той направи знак на най-високото момче да крачи успоредно с него — чест, която то на драго сърце прие.
— Кладенецът до къщата на шамана — каза той и посочи скромната глинена колиба, кацнала на стръмния рид, в която духовният водач на племето прекарваше целия си живот, без да излиза. — Работи ли?
Момчето кимна.
— Съветът на старейшините поддържа ли помпата, както ви бях казал миналия месец?
Момчето отново кимна.
— Събират ли такса от двайсет и пет франка?
Момчето не отговори.
— Е? Събират ли?
Отново мълчание, после шепнешком:
— Cinquante. Петдесет.
— Браво, момчето ми — каза Папа. — А как са майка ти и баща ти? — попита той, като му подаде монета.
— Много добре. — Момчето пъхна монетата в джоба си.
— Да, това е добре. Много добре. Някакви други посетители имали ли сте днес?
Момчето кимна.
— Военните?
Кимване.
— Добре. Много добре. А сега тичай и занеси това на майка си. — Папа му подаде навита на тръбичка банкнота. — Трябва да проверя още два кладенеца.
39
Пустинята Сахара
Дванайсет километра северозападно от Тимбукту
Сряда, 13:08 ч. по Гринуич
Изправен на една пясъчна дюна, от която се виждаше необозначената писта за кацане, бе застанал висок туарег, загърнат с наметало в индигово синьо, с черен тюрбан на главата и огромни огледални очила, закриващи половината му лице. Останалата открита част от лицето си мъжът пазеше с ръце от вихрушката на хеликоптерните ротори. Зад него бе спрял стар, с нищо незабележим пясъчножълт ленд ровър. Макар гледката на американския военен хеликоптер, преминал в бръснещ полет над реката, да не бе останала незабелязана на километри наоколо, предпазливостта изискваше поне земният транспорт да е колкото се може по-дискретен.
Докато двигателите на блек хоука затихваха, Дърам побутна Джъд и посочи високия туарег.
— Това е нашият човек.
— Нашият?
— Посредник. Казва се Езекил.
Джъд и Дърам слязоха от машината и с наведени под перките глави затичаха към джипа. Джъд се метна на задната седалка, а Дърам седна до шофьора, препасал през рамо малка раница в камуфлажен цвят. Хеликоптерът се издигна нагоре и след секунди изчезна зад хоризонта.
С подскачане и занасяне ленд ровърът пое през пясъчните дюни. Скоро шофьорът откри сравнително равна пътека, а след време и онова, което по тези места минаваше за шосе. С наближаването на древния град следите от човешко присъствие край пътя ставаха все по-видими. Разпилените тук-там колиби постепенно отстъпиха място на улици, задръстени от хора. Джъд седеше изправен на седалката си, нетърпеливо оглеждайки пейзажа. Най-после, Тимбукту.