След дългите години, през които само бе чел за този приказен, нереален град, жадувал бе да го види един ден със собствените си очи, Тимбукту му се стори… съвсем обикновен. Всичко беше с цвят на пясък: пътищата, къщите от сушена на слънце глина, мърлявите деца, ритащи топка в страничните улички.
Когато стигнаха центъра, ленд ровърът зави на някакъв градски площад и шофьорът паркира под сянката на едно дърво. Скочи от колата и отвори вратата. Джъд слезе и се озова пред огромна сграда, цялата от глина. Високите десет метра стени бяха увенчани с малки остри кулички, а от фасадата стърчаха навън върховете на дебели дървени греди. В средата на огромната стена имаше гигантска, близо пет метра висока врата. Какво е това, най-големият пясъчен замък в света?
— Някаква крепост ли е? — запита той Езекил.
— Голямата джамия на Тимбукту. Стигнахме.
Джъд и Дърам вдигнаха нагоре глави, потънали в пот от нечовешката жега, невярващи на очите си, че онова, което се издига пред тях, не е мираж.
— Великият имам е тук. Да вървим.
Пред величествената врата шофьорът събу обувките си, свали тюрбана от главата си и направи знак на Джъд и Дърам да сторят същото. Двамата оставиха обувките и бейзболните си шапки на входа и влязоха боси в джамията. Джъд бе смаян от неочаквания хлад на въздуха и студения под. Присви очи, за да вижда в полумрака. През главната врата влизаше лъч светлина и той видя очертанията на масивни колони, по една на всеки три метра, подредени в прави редици във всички посоки. Между колоните бяха постлани молитвени килимчета, но иначе всичко беше от хладна на допир кафява глина. Докато напредваха почти пипнешком по коридора и очите на Джъд се адаптираха към слабата светлина, той видя мъже, коленичили за молитва върху специалните килимчета, и дочу тихи гласове, които повтаряха молитвените текстове.
Докато навлизаха все по-дълбоко в лабиринта от колони, свивайки ту вляво, ту вдясно, ту връщайки се обратно към главния коридор, Джъд започна да губи ориентация. Езекил, който бе избързал далече напред, изведнъж се скри зад една колона. Дърам, който беше на крачка зад Джъд, забоде пръст в гърба му и замръзна на място. После дръпна Джъд за ръката и се притисна с гръб до най-близката колона. Джъд инстинктивно направи същото. Спътникът му вдигна показалец до устата си, после с два пръста посочи двете си очи, после отново с показалец напред към редицата колони. Наострил уши, той оглеждаше редица след редица. Пълна тишина. И изведнъж — стъпки.
Пред тях се появи Езекил.
— Натам! Бързо!
Той сграбчи Джъд за ръката и го помъкна напред, докато Дърам ги следваше по петите. Известно време се движеха на зигзаг между колоните, като Езекил се оглеждаше ту вляво, ту вдясно. Дърам правеше същото; дори за нетренираното око на Джъд бе ясно, че двамата са минали през сходно обучение. Не им беше за пръв път. Придобита способност за ориентиране в обстановката.
Докато тичаха по коридора, Джъд видя напред светлина, вероятно от отворена врата. Спасение? На метър-два от изхода те се заковаха на място и Езекил бутна Джъд зад една колона. Джъд усети с кожата си хладния допир на сухата глина. Повдигна рамене, объркан.
— Какво става?
— Тук са — прошепна Езекил. — Наблизо.
Ново повдигане на раменете.
— Кои?
— „Ансар“.
Преди Джъд да бе успял да реагира, тишината бе нарушена от силен трясък — ТА-ТА-ТА! ТА-ТА-ТА! ТА-ТА-ТА! — и приглушен вик.
— Ааах! Улучиха ме, мамка му!
Дърам се хвана за лявото рамо. Ризата му беше пропита от кръв, когато се вмъкна зад колоната. Джъд го гледаше парализиран. Времето сякаш бе спряло. Езекил го дръпна за ръката, за да го отстрани от пътя на куршумите.
— Лягай долу, Райкър! — изсъска Дърам, който извади изпод сакото си 9-милиметров пистолет и го насочи към тавана. После погледна Езекил и каза: — Изстрелите идват откъм южната страна. Три кратки откоса от калашник.
Той посочи с ръка вляво. Езекил, който държеше в ръка идентичен пистолет, кимна разбиращо и се отдалечи в лабиринта от колонади и ходници.
Дърам уви около рамото си парче плат, което измъкна от раницата. От там извади и втори 9-милиметров пистолет, дръпна затвора, за да вкара патрон в цевта, и кимна на Джъд, който бе приклекнал през една колона от него. За мен?
След кратко колебание Джъд вдигна длани нагоре и Дърам плъзна оръжието по пода към него. Джъд го сграбчи с две ръце и бързо се дръпна назад, с гръб към глинената стена, както бе виждал по филмите. Дърам вдигна ръка и му направи знак: Остани на място.