— Какво?! Защо?
— Моля те, Лариса. Бил ли е някой от хората ти в Англия миналата седмица?
— Ами… да, полковник Хюстън беше в Уилтън Парк, край Лондон, на конференция по сигурността. Това каква връзка има?
— Има връзка. Той е футболен запалянко, нали?
— Да, той много си пада по футбола.
— И се хващам на бас, че е викал за „Челси“?
— Кой го знае? Джъд, в момент като този какво значение има някакъв си там футболен отбор?
— Благодаря ти, Лариса. Има, и то голямо.
Трак.
46
Място — неизвестно
Сряда, 18:40 ч. по Гринуич
Въжетата бяха толкова стегнати, че протриваха кожата на китките й, образувайки две гривни от живо, разранено месо. Но ръцете й бяха изтръпнали, така че не усещаше болка. Всеки път, когато камионът преодоляваше билото на някоя дюна и се спускаше надолу, тялото й се плъзваше безпомощно като чувал с картофи по дъното на каросерията и се спираше в преградата. Рев на двигател, плъзване, удар, изпукване на кости.
Кейт беше с вързани очи, но през пролуките в плата виждаше прашинки от падащия наоколо здрач. Усещаше и сахарската жега, която изсмукваше последните й сили. Загубила бе представа за времето, но се утешаваше донякъде с мисълта, че все още беше ден. Знаеше, че я откарват някъде далече. Вече няколко часа камионът не спираше, практически цял ден подскачаше по дюните. Беше като кошмарно пътуване с влакче на ужасите. Болеше я цялото тяло, но това може би беше добър знак. Напредък?
Ритмичното полюшване на каросерията й напомни едно лято, което бяха прекарали с нейна състудентка от колежа на яхтата на баща й. Искаха да прекосят Атлантика. Какво лято беше само! Да преплаваш океана с яхта от Бостън до Френската Ривиера й се струваше някакво невероятно, недостъпно за простосмъртни приключение, изпълнено с лукс и безгрижие. Сбъднатата й мечта. Квинтесенция на успеха. Само дето в уравнението бе пропуснала непосилната работа, безсънните нощи, изтощението. Морската болест. Оказа се особено неподготвена за безкрайната, неумолима морска шир. Пустинята и океанът може би не бяха чак такива пълни противоположности, както някога ги бе мислила.
Докато преваляха билото на поредната дюна, тя чуваше задъхания рев на двигателя. Стисна зъби, стомахът й се преобърна, опита се отново — безрезултатно — да се подготви за онова, което следваше. Плъзване надолу, удар, изпукване на кости. Господи, кога ще свърши всичко това?!
Не, един момент, помисли си тя. Това не е правилният въпрос. Въпросът е: къде всъщност ме водят?
47
Пустинята Сахара, югозападно от Тимбукту
Сряда, 21:00 ч. по Гринуич
Изминали часове след преврата: 65
— Съжалявам, колеги, че се наложи да пренасрочваме толкова пъти съвещанието на работната група. Благодаря ви за разбирането и гъвкавостта. Съжалявам също, че не мога да бъда сред вас лично, но възникнаха извънредни обстоятелства. Сега е четири часа Източно стандартно време. Да се залавяме за работа.
— Къде точно се намирате, доктор Райкър?
Уместен въпрос.
— Съжалявам. Не мога да ви кажа.
Джъд се завъртя на 360 градуса, като се мъчеше да види нещо в мрака на безкрайната пустиня. При това не лъжа.
Беше застанал на върха на една гола пясъчна дюна. Държеше сателитния си телефон, притиснат до ухото, под парчето плат, с който бе покрил лицето си, за да се предпази от летящите във въздуха песъчинки. Макар слънцето да бе залязло преди няколко часа, ризата му беше подгизнала от пот.
— Посолство Бамако също е на линия, нали? — запита той. — Връзката би трябвало да е криптирана и надеждна. Посланик, каква е обстановката на място?
— Благодаря, доктор Райкър. Столицата Бамако изглежда спокойна. Не ни е известно да са настъпили съществени изменения в политическата обстановка. — Гласът на Лариса странно трепереше. — Въпреки това налице е сериозно развитие на ситуацията по отношение на сигурността. За което давам думата на нашия военен аташе, полковник Хюстън.
Джъд си даде сметка от какво трепереше гласът на Лариса. От страх.
— Благодаря, посланик Джеймс — каза Хюстън. Неговият глас звучеше самоуверено и авторитетно. С апломб. — Преди няколко часа получихме обезпокоителен сигнал директно от въоръжените сили на Мали, че рано тази сутрин отряд „Скорпиони“, една от онези части, които обучавахме по програмата за национална сигурност, е попаднал в засада, докато е патрулирал зоната, северно от Тимбукту. Има всички индикации, че „Скорпионите“ са били нападнати от активна клетка на „Ансар ал Сахра“, водена от печално известния терорист Базу Аг Али. В момента събираме допълнителна информация за въпросното лице и неговото местонахождение. Поради заповедта да изтеглим хората си след преврата в момента на атаката към отряда не е имало придадени наши инструктори. Това означава, че няма дадени американски жертви. Повтарям: нито един американски служител не е пострадал. Но същата заповед означава и друго: че нямаме американски наблюдатели на терен, които да потвърдят наличието на такава атака или да споделят подробности. Предполагаме, че целият отряд е загинал при изпълнение на бойния си дълг. По първоначални сведения гърлата на всички са били прерязани, а телата разчленени и изложени на показ по особено зловещ начин, който не се наемам да описвам в този момент. Методът на убийството е сходен с използвания от терористите в Ирак и Афганистан. Този акт на терористичната клетка, водена от Базу Аг Али, определено носи почерка на „Ал Кайда“.