— Да чуем — каза Роджърсън, като махна царствено с ръка.
— Отряд на Силите за специални операции се подготвя за спешна мисия по ликвидиране на клетка на „Ансар ал Сахра“, водена от Базу Аг Али. Нашите хора смятат въз основа на нова информация, получена от малийските власти, че се готви терористично нападение срещу посолството ни в Бамако, най-вероятно още днес. Посолството вече е поставено в повишена готовност. Увеличихме санитарния кордон с още сто метра, като приехме и предложението на малийците да разположат допълнителни сили край охранителния периметър.
— Много добре.
— Отрядът за специални операции и два хеликоптера „Блек Хоук“ вече се придвижват към Мали. Планът е да се стиковат с малийски служители от разузнаването, които разполагат с координатите на терористичната клетка. Заедно ще я разбием и ще заловим лидера й Базу Аг Али. Мисията бе забавена поради наложеното от Държавния департамент ембарго върху военното сътрудничество с Мали след преврата.
— Райкър ли направи това?
— Ембаргото дойде от него, сър. Но посланик Джеймс го вдигна късно снощи.
— Добро момиче — измърмори под носа си Роджърсън. — И така, какъв е дневният ред за момента?
— Първоначалният мандат на работна група „Мали“ беше да бъде спрян превратът срещу президента Майга и той да бъде върнат на поста му. Но с оглед на последните разкрития за Майга и на тази нововъзникнала заплаха за сигурността тази задача може временно да остане на заден план и да се съсредоточим върху заплахата. Това би означавало Отделът за борба с тероризма към Държавния департамент да оглави работната група.
— Това ли е становището на работната група? Това ли е становището на антитерористите?
— Да, сър — обади се напорист глас от съседния стол. — Ние сме натоварени със задачата да отблъснем всяка вероятна и непосредствена заплаха за сигурността на американските интереси и представители в Мали. Американски военнослужещ е бил прострелян от терористи вчера в Тимбукту, а разполагаме и с актуални сведения за сериозна атака от страна на „Ансар ал Сахра“ срещу сили на малийската армия снощи в северния сектор. Неотложността на мисията ни се увеличава още повече с пристигането днес в Мали на сенатор Маккол и извършващите се в момента усилия за освобождаване на дъщеря му. По всички тези приоритети работим в тясно сътрудничество с малийските сили за сигурност.
— Господи Боже мой — промърмори Роджърсън. — Какви ги е вършил Райкър?
— Честно казано, сър, пречеше ни.
— А къде точно се намира той сега?
— Доколкото знаем, доктор Райкър е някъде в Северно Мали. Отказал е да се качи на хеликоптера, с който да бъде изведен от Тимбукту.
— Ами тогава да се оправя сам — каза Роджърсън, като изцъка с език. — Никой от тази работна група няма право да комуникира с доктор Райкър, нито да му оказва каквото и да било съдействие. Той е със снето доверие. Разбрано?
Всички около масата закимаха.
— Отделът за борба с тероризма на Държавния департамент е готов да оглави работната група и да направлява американската политика за Мали. Стига да дадете съответните указания, господин помощник-секретар.
Бил Роджърсън огледа залата; всички очи бяха вперени в него. Той сведе за момент поглед към дебелата папка, която лежеше неотваряна на масата пред него, после отново вдигна глава към присъстващите.
— Да. Да, имате моите указания. Антитерористите поемат групата. А сега, ако нямате нищо против… — Роджърсън се надигна да си ходи. — Трябва да хващам самолета за Найроби след… — Погледна часовника си. — Четиринайсет часа. Така че отивам вкъщи малко да си почина. И да си нагледам конете.
51
Място — неизвестно
Четвъртък, 13:40 ч. по Гринуич
Кейт седеше с кръстосани крака на пръстения под. От едната й страна имаше чиния с прегоряло козе месо с някакъв доматен сос, недокосната. И полупразна бутилка топла кока-кола. Тя я наблюдаваше втренчено и броеше наум мехурчетата, които бавно пълзяха нагоре от вътрешната страна на стъклото.
Стените на малката й килия бяха от изсушена глина. Имаше и прозорче колкото прорез на пощенска кутия, през което надничаше слънчев лъч. Ден е, помисли си тя. Поне това знам със сигурност.
Сълзите й бяха пресъхнали, съзнанието й бе притъпено от еднообразието и скуката. Страхът бе отстъпил място на скука. И на гняв. Ех, ако баща ми знаеше, каза си за кой ли път тя.