От унеса й я извадиха приближаващи се отвън стъпки. Тя се надигна уплашено от пода и се подпря с гръб на стената. През тениската си усещаше хладния допир на глината. Чу се изтракване на резета, вратата се открехна, вътре се протегна една ръка и постави на пода кофа с вода, върху която беше преметнато сгънато парче жълт плат. После вратата бързо се затвори и резетата отново изтракаха.
Кейт се приближи бавно към кофата, повдигна сгънатото парче плат и го разтърси. Беше рокля. Традиционна копринена рокля с шевици. И кофа топла вода. Без да му мисли, Кейт пусна роклята на пода, кръстоса ръце пред тялото си и смъкна мръсната тениска. Загребвайки с шепи, тя наплиска лицето, гърдите и мишниците си. Свали и полата и навлече през глава новата рокля. Беше й леко голяма. Все е по-добре от лепнещата на гърба ми тениска, която носех вече пети ден. Или може би мести.
Кейт зави косата си на опашка, изчетка с длани предницата на роклята и се огледа — нова, освежена. После внезапен страх я стисна за гърлото. Какво всъщност става?! Защо ми дадоха нови дрехи? Ще ме екзекутират ли? Но в това няма никаква логика! Да не ме продават в робство?!
Точно тогава на вратата се почука.
— Ей, американката! — каза груб глас.
Кейт се дръпна до отсрещната стена.
— Американката! — извика повторно гласът.
— Да — обади се плахо тя.
— Ялла! Да вървим.
Вратата се отвори и вътре влезе мъж с камуфлажни дрехи, черен тюрбан на главата и слънчеви очила, които закриваха половината от лицето му. В ръката си държеше торба от зебло.
— Pardonnez-moi, американке — каза тихо Базу, после нахлузи торбата на главата й и я поведе навън.
52
Пустинята Сахара
Четвъртък, 15:20 ч. по Гринуич
Бррруууммм! — ревеше двигателят на стария пикап, докато преодоляваше билото на поредната пясъчна дюна, след което предницата се стоварваше с глух удар от другата страна, подхвърляйки Джъд и Папа като парцалени кукли в кабината.
— Няма да има голям смисъл от това препускане, ако се преобърнем някъде — извика Папа, който се държеше с ръка за дръжката над вратата.
Джъд стискаше кормилото с две ръце и го въртеше наляво-надясно с резки движения, наподобяващи малко дете, което се преструва, че шофира.
— Да, Папа. Но няма да има смисъл и ако пристигнем късно, нали? — усмихна се той и извърна за миг поглед към стария си приятел на съседната седалка.
За да придаде тежест на думите си, Джъд натисна докрай газта и пикапът изкачи с рев поредното било.
Докато преодоляваха следващата дюна обаче, пред очите им се разкри неочаквана гледка: стадо кози. Джъд удари спирачките, автомобилът занесе на една страна, той извика: „Уааа!“, завъртя волана докрай в обратната посока, компенсира занасянето и пикапът спря, като едва избегна една коза. Останалите се разбягаха коя накъдето види.
— Мамка му! Бяхме на косъм — каза Джъд и се обърна назад, за да провери дали все пак не е прегазил някое животно.
— Иншалла — прошепна на себе си Папа и поклати глава.
53
Летище Бамако, Мали
Четвъртък, 15:43 ч. по Гринуич
Посланик Лариса Джоунс бе застанала в отдалечения край на пистата, заобиколена от едри мъже от личната й охрана. Самотна зебра сред антилопи гну. Зад гърба й бучаха на място двигателите на кортеж от черни джипове с една-единствена пилотна кола. Днес не повяваше и най-слаб ветрец и американските знаменца на посланическия автомобил висяха неподвижно в жегата. Тя измъкна часовника си изпод ръкава на сакото и го погледна.
— Това ли е? — попита Лариса един от агентите на личната си охрана, като посочи приближаващата се светла точка в небето.
Мъжът погледна през бинокъла си, докато ломотеше нещо в микрофона на китката.
— Не, госпожо. Това е граждански полет. „Бритиш Еъруейз“ от Лондон.
Няколко минути по-късно Лариса проследи с поглед огромния пътнически самолет, който се приземи на пистата и продължи да рулира към терминала, докато най-накрая спря на няколкостотин метра от тях. Задрямалото летище оживя, към гигантската машина се устремиха автобуси и автомобили на различните летищни служби и я заобиколиха, докато двигателите постепенно затихваха.
След още няколко минути друг от агентите се приближи към Лариса.
— Този е нашият, госпожо — каза той и посочи малката светлинка в далечината.
Постепенно тя се увеличи, оформи и придоби очертанията на малък самолет без отличителни знаци, който кацна точно срещу посланическата делегация, уби скоростта и зави, за да се върне при тях.