Лариса оправи сакото си и приглади косата си с пръсти.
— Пристигна — каза на себе си тя.
54
Място — неизвестно
Четвъртък, 15:48 ч. по Гринуич
Витлата на хеликоптера „Блек Хоук“ бавно и лениво се завъртяха. Постепенно звукът набра сила и скорост: фуп-фуп-фуп… След няколко секунди около машината се изви ураган от завихрен въздух и грохот.
В задната част на летателния апарат бяха заели места половин дузина командоси. Всичките бяха облечени в черно, с бронежилетки и лъскави автоматични карабини М4. Всеки от мъжете извършваше последна проверка на снаряжението си, като си повтаряше наум позивната, от която зависеше зададената му роля след достигане на целта.
Пилотът, чиято глава не се виждаше от черния шлем със спуснато надолу забрало, обхождаше с поглед контролното табло на машината за последна проверка на системите. През прозореца се виждаше втори, идентичен „Блек Хоук“, чийто пилот в този момент извършваше абсолютно същия ритуал.
— Бекас Едно, готов за излитане — каза той в шлемофона си.
— Бекас Две, готов за излитане — дойде незабавният отговор.
Пилотът се обърна към мъжа на седалката до него. Двамата бяха на около метър един от друг, но шумът на двигателите ги принуждаваше да разговарят по радиото.
— Сър, Бекас Едно и Две са готови — каза той в шлемофона си и кимна към мъжа. — Операция „Харматан“ може да започне. Очакваме вашия знак, полковник.
Вторият пилот се извърна на седалката си, за да хвърли поглед към бойците в задната част на хеликоптера. Те му отговориха с вдигнат палец и той отново се обърна напред, малко несръчно, защото лявата му ръка беше бинтована и висеше в превръзка на шията.
— Операция „Харматан“ може да започва, Бекас Едно — каза Бика Дърам на пилота и вдигна палеца на дясната си ръка. — Да вървим.
55
Летище Бамако, Мали
Четвъртък, 15:49 ч. по Гринуич
Сенатор Брус Маккол слезе от самолета, готов за битка. Тъмносиният му костюм на дискретно райе изглеждаше току-що изгладен, сребристата му коса беше безупречно сресана на път. Чертите на лицето му не регистрираха по никакъв начин шока от прехода от ледения, щедро климатизиран салон на самолета към изгарящата жега на Сахара. Слънчевата светлина опали кожата му, но той невъзмутимо надяна слънчевите очила и огледа групата хора, които го очакваха в подножието на стълбата.
— Кой е нашият човек? — запита кисело той, едва помръдвайки устни.
— Посланик Лариса Джеймс, най-отпред, с бежовия костюм — прошепна придружителят, застанал плътно зад него. — Жената. Единствената бяла жена — добави без нужда той.
Сенаторът изръмжа, после слезе енергично по стълбата и се насочи право към целта.
— Посланик Джеймс, има ли новини за дъщеря ми?
— Добре дошли в Мали, господин председател. Ще ви докладвам в колата.
— Не искам да губим излишно време. Ще си я получа ли днес, както ми обещахте?
— Сенаторе, моля за вашето разбиране. Ще ви докладвам съвсем скоро, само не тук.
— Дявол да го вземе, посланик, просто ми кажете дали моето момиченце е в безопасност и дали ще се прибере у дома.
— Да, да, сенаторе, по най-нови сведения тя е в безопасност. Но в последния момент е възникнала пречка при постигането на споразумение за освобождаването й. Държали са я на изолирано място, далече на север, където комуникациите са затруднени. Генерал Идриса води лично преговорите и имам уверенията му, че работи по въпроса.
— Знаем ли вече кои са тези копелета?
— Не, сър. Но добрата новина е, че е прехвърлена на юг. Смятаме, че се намира в тайна квартира, недалече от столицата. Това е добър знак, че преговорите постигат напредък и че похитителите възнамеряват да я предадат. Но още не сме приключили. Надявам се на позитивно развитие и още добри новини в разстояние на един час.
— Ами ако е наблизо, тогава защо, по дяволите, просто не отидем да си я приберем?
— Не става така, господин председател. Сигурна съм, че разбирате. Моля ви за търпение. Нека малийците си свършат работата.
Разговорът им бе прекъснат от силни викове, идващи откъм авиолайнера на „Бритиш Еъруейз“. Изневиделица се появиха множество черни камиони с мигащи жълти светлини и заобиколиха машината.
— Какво, по дяволите, беше пък това? — запита Маккол.
Лариса се обърна към един от агентите.
— Какво става?
— Не знам, госпожо. Ще питам жандармерията — каза той и се обърна с гръб, за да прошепне нещо в ръкава на сакото си.