Стегната в лъскав анцуг с цвят на лавандула, обилно гримирана и със златни обици, висящи до раменете, тя крачеше нервно из кабинета си.
— … знам, Дерек, знам, че на „Уошингтън Поуст“ въобще не му пука за някакъв си там преврат в Западна Африка! Чета вестници и свалянето на президента Майга бе отразено в петсантиметрово съобщение на двайсет и втора страница. Такова важно събитие, а вие го бяхте заврели между катастрофа с автобус в Ел Салвадор и поредното наводнение в Бангладеш! Вие просто проспахте случката, Дерек!
Мариана закрачи още по-бързо напред-назад.
— Говориш с мен, с Мариана, забрави ли? Знам много добре как работи вестникарският бизнес, но можеш още, Дерек!
През прозореца от пода до тавана над Макфърсън Скуеър се виждаше Лафайет Скуеър, а зад него, между дърветата, и порталът на Белия дом.
— Е, добре, ясно, ами ако ти кажа, че Пентагонът е замесен? И че историята има връзка с един местен наркобарон? Това би ли било достатъчно секси за теб, Дерек? Би ли привлякло вниманието ти?
Някъде долу на улицата тълпи туристи се блъскаха с облечените в скъпи костюми адвокати и лобисти от Кей Стрийт. Пчелите работнички на американската политическа машина.
— Не, нямам нищо черно на бяло, което да ти подам. И ти го знаеш. Но не се съмнявам, че опитен професионалист като теб знае точно към кого да се обърне за информация… Да, мога и аз да ти намеря някого, но неофициално, разбира се. Не днес. Скоро.
58
Президентски дворец, Бамако
Четвъртък, 16:38 ч. по Гринуич
— Ти ме предаде.
— Не… — Умар Диало изплю кръв върху влажния каменен под. — Още не е много късно.
Мамаду Идриса поклати съжалително глава.
— Ти се провали. Някога беше велик и всевластен, но вече не си.
Диало гледаше втренчено някогашното си протеже. Изглеждаше толкова не на място в тази мръсна килия с изгладения си тъмносин костюм на банкер.
— Не! — изкрещя той.
— Тук долу никой няма да те чуе, Умар.
— Ти винаги си бил умникът, Мамаду — извика затворникът, като въртеше китките си, доколкото позволяваха въжетата, с които бе привързан към стола. — Но кой те откри, когато беше дребен и незначителен? Аз. Кой те повиши в службата? Аз. Кой ти даде шанса в живота? Пак аз.
Идриса извърна глава и присви очи; погледът му проследи дългите вертикални ивици върху мръсната стена. Запита се дали са мухъл или засъхнала кръв.
— Аз бях това, Мамаду!
— Да — каза Идриса, като се обърна отново към пленника си. — И аз ти бях благодарен. Но това беше отдавна. А сега ме предаде. Колко жалко. — Идриса гледаше едва ли не умилено някогашния си повелител. Чертите на Диало трудно се различаваха; очите му бяха насинени и почти затворени, бузите му бяха тъмноморави и подпухнали. — Сега аз съм шефът.
— Да, Мамаду.
— Съжалявам. Това е съдба. Няма как да се избяга от нея.
— Не!..
— Няма друг начин. Сделката ни приключи. Ти не изпълни твоята част. Нищо не мога да направя.
— Не. Не е приключила. Моля те, Мамаду — захленчи Диало. — Можеш да задържиш парите. И бизнеса. Аз ще се върна в Европа. Ще си трая. Знам, че времето ми е минало и сега е твоят ред.
— Късно е вече.
— Мога да уредя всичко.
— Ти ми обеща, че ще се оправиш с американците.
— Да.
— Увери ме, че знаеш как да манипулираш страховете им.
— Да.
— Ти и онзи туарег Базу трябваше да се погрижите за момичето.
— Да. Но още не е късно, Мамаду!
— Не.
Генерал Идриса спокойно извади пистолет изпод сакото си, облиза устни и заби един куршум право в средата на челото на Диало.
— Не — повтори тихо той. — Не.
59
Президентски дворец, Бамако
Четвъртък, 17:00 ч. по Гринуич
Изминали часове след преврата: 85
Джъд свали прозореца и се опита да обясни на прост, припрян английски:
— Ние сме част от американската правителствена делегация. Виждате ли онзи кортеж? — той посочи през бариерата към джипа на посланичката. — Ние сме с тях.
В този момент посланик Джеймс и сенатор Маккол преминаваха с тържествена стъпка през шпалира от бубу и военни униформи. Сякаш цялото посолство се бе събрало там — Сайръс, Ранди Хюстън, плюс неизбежните придружители от протокола и охраната. Малко встрани бе заделено място за пресата; батарея телевизионни камери попиваха знаменателното събитие.
— Трябва да ни пуснете да минем.
Войникът очевидно не разбираше английски, но упорито повтаряше: